— Всъщност… не мога да кажа, сър. Не обръщах толкова внимание на случващото се в Никиас, преди да напусна. Бях зает с изучаването на Майсир и неговите обичаи — ако този младеж смяташе да напредне в кариерата си на дипломат, трябваше да се научи да лъже по-добре.
Благодарих му и го освободих, и поисках да ми се донесат всички налични улични вестници. Подредих ги по дати и много внимателно изчетох всички клюки. Маран и императорът на този войскови преглед… на онзи бал… а след това съобщението, че Маран, контеса Аграмонте, е прекъснала плановете си за сезона, включително два маскен бала, за да се върне в Иригон и да се заеме с преустройството на родния си дом.
От първото споменаване на двамата до последното — почти цял сезон. Достатъчно, за да може един ясновидец да разбере, че една жена не е бременна, и да я отпрати, както беше отпращал други.
Бях почервенял от глупав гняв и едва се сдържах. В главата ми кипяха въпроси. Съзнателно ли го беше направила тази кучка? Мъчех се да я оправдая — та тя винаги беше боготворяла императора. След развод… имаше ли някаква причина да не се вижда с него? За миг отстъпих. Дали просто не си въобразявах разни неща? Може би, но не мислех така. Можеше и да не е измяна, но все пак си беше доста мръсно.
След това се замислих за императора. Как по дяволите можеше да ми направи това? Нима не разбираше? Или му беше все едно? Отново си спомних старата фраза: „Кралете могат да правят неща, за които други не могат и да мечтаят“, но и това не ме утеши. Смятал бях Тенедос за свой приятел, не само за свой господар. Приятелите, поне там, откъдето идвах, не си чукаха жените. А дали?
Най-сетне се съвзех и осъзнах, че късият зимен ден свършва. А сега какво? „Нищо друго не ми остава, освен да продължа“, помислих си вяло.
Излязох да потърся каляската си. Не исках да се връщам в имението и при Алегрия, но нямаше къде другаде да отида. Когато стигнахме, наредих на кочияша да продължи към конюшнята, тръгнах през подземния проход към слугинската зона и влязох в къщата. Не видях Алегрия.
Помислих си дали малко пиене няма да затъпи мислите ми, да отмие донякъде болката в душата ми. Навярно щеше да ми помогне да заспя, или поне да ме отпусне малко. Намерих си бутилка вино, отворих я и отидох в зимната част на шатрата. Седнах на пода и се загледах в сътворената с вълшебство виелица отвън.
Надигнах бутилката, после бавно я оставих на пода. Може би щях да изпия някоя глътка, но не веднага.
Снегът навяваше силно към мигащите светлини на каменните фенери, ледът пълзеше по ракитата около езерцата. Вратата зад мен се отвори.
— Дамастес? — Беше Алегрия.
— Да.
— Какво има?
Не отговорих. Тя пристъпи до мен и подуших сладостта на парфюма й. Седна пред мен с кръстосани крака и ме погледна в очите.
— Случило се е нещо. Нещо важно.
Винаги съм се придържал към правилото, че воинът трябва да се справя сам. Не и този път. Просто не можах. Казах й какво бях открил — или какво си мислех, че съм открил. Някъде по средата на разказа си осъзнах, че съм заслепен от сълзи. Тя отиде в банята и се върна с мека влажна кърпа.
— Проклятие. Може би просто си въобразявам. Може би изобщо не се е случило.
Алегрия понечи да каже нещо, но спря.
— Какво?
Тя вдиша дълбоко.
— Мога ли да ти кажа нещо? — кимнах. — Преди три дни, когато ме заведе в посолството и ме представи на новодошлите, ме остави сама заради заседанието, нали? — спомних си. — Е, и аз тръгнах да обикалям, да си говоря с разни хора, стараех се да запомня имената им. Нали казват, че тези, които подслушват, заслужават да чуят каквото чуват — преглътна и захлипа. След малко се овладя и продължи: — Тъкмо се бях разделила с една жена — няма да ти кажа коя беше — и се сетих, че исках да я попитам за нещо. Върнах се и тъкмо щях да почукам на вратата й, когато я чух да говори на някакъв мъж.
— Говореха си за мен — тя ме погледна в очите. — Мъжът каза нещо за това колко хубава съм била, а жената отвърна, че съм била достатъчно привлекателна. След това каза, и това бяха точните й думи: „Това определено показва колко по-различни са порядките на властниците спрямо нашите, на простосмъртните хора. Във всеки случай, като че ли не гледат на живота толкова сериозно като мен. Жената на Дамастес го разкарва и той скача на тая хубавица почти толкова бързо, колкото контесата му припка по задното стълбище на императора.“ Мъжът се изсмя и каза, че изглежда си свестен човек надявал се, че ще ме задържиш в леглото си по-дълго, отколкото ще позволят на жена ти да забавлява императора… Тогава някой се появи по коридора и аз избягах. О, Дамастес, Дамастес, толкова съжалявам.