— С удоволствие, сър.
Крал Байран стана.
— Вашият император е направил мъдър избор, като е изпратил вас, посланик а̀ Симабю. Мисля, че направихте неоценима услуга и на двете страни, и нищо чудно след време името ви да кънти в историята по-силно дори от моето и това на императора.
— Покорно ви благодаря, сър — поклоних се дълбоко.
Байран тръгна към вратата, но спря и ме докосна по ръкава.
— Дамастес, изглеждате ми притеснен. Ако има нещо…
— Не, ваше величество — побързах да отвърна. — Просто не можах да си отдъхна нощес, в усилието си да се подготвя добре за днес.
Той ме погледна в очите и каза скептично:
— Добре. Но не забравяйте предложението ми. Един толкова важен въпрос трябва да се обсъди от спокойни умове.
Вече не ми оставаше много работа. Сала и Боконок започнаха да уточняват детайлите и за мен беше по-добре да остана на заден план. Можех да се задуша, можех да се удавя в гнева и отчаянието си.
Но с мен беше Алегрия.
Мисълта за нея, мисълта за жалкия начин, по който се бях отнесъл към нея, укроти яда ми, притъпи болката ми и реших, че е крайно време да престана да се държа като дете и да се погрижа за нещо извън самия себе си.
Имах идея и бях решен да я осъществя. Може би това щеше да вдъхнови промяната.
— Аз поне, когато те изведа от Джарра, те завеждам в голям замък — каза скептично Алегрия.
— Потискащо голям замък.
— Наистина си много придирчив. Освен това как може да е потискащ, щом твоята любима… любима… каквото там ти се падам, идва оттам? Дамастес, всъщност каква съм ти аз? Още не си ми отговорил честно на това.
— Значи няма и да отговоря. Хайде, престани да бърбориш и ми помогни да разтоварим шейната. Държиш се като изнервена младоженка в първата брачна нощ.
— Ааа? — Алегрия огледа невинно наоколо. Награбих я бързо и я хвърлих в дълбоката пряспа. Тя се задави в снега, замаха с ръце и като последния вежлив тъпак й подадох ръка. Тя я сграбчи и ме дръпна рязко. Извиках и паднах по очи до нея в снега.
— Не е честно — успях да изломотя.
— Прав си — каза Алегрия. — Ще си платя наказанието и ще ти позволя да ме целунеш.
— Звучи като предизвикателство.
— Донякъде — промълви тя и изпълних молбата й. Целувката продължи дълго.
— Мммм — тихо измънка тя, след като устните ни се отлепиха. — Бих ти казала да го повториш, но не знам колко пазят от снега тези кожи.
— Пазят. Поръчах да им хвърлят шест заклинания, просто за всеки случай.
— Тогава ме целуни пак — направих го. Тя ме погали с ръкавицата си по устните. — Браво.
— За какво?
— За това, че вече не си онзи намръщен глупчо, какъвто беше, откакто… знаеш откога.
— Омръзна ми да се самосъжалявам — отвърнах искрено.
— Ставай тогава. Пак ме излъга. Снегът мокри и през кожите — помогнах й и тя погледна към схлупената дървена постройка. — Какво е това?
— Явката на нуманцийските емисари, когато искат да се срещнат тайно с майсирски предатели.
— Как си научил за нея?
— Попитах лигаба Сала за някое тихо и самотно местенце, където да мога да се срещна с някой.
— Е, предателите сигурно не живеят дълго, щом Сала знае за това място.
— Сигурно. Хайде, помогни ми да пренесем провизиите — връчих й две торби с продукти. — От посолството ми казаха, че имало една вълшебна пръчица, която служи за ключ, ей в онази кутийка до вратата.
Отнесох на верандата останалите продукти, а после отведох конете в конюшнята. Наблизо имаше незамръзнал извор. Докато приключа с животните, заваля сняг. Беше почти в края на Бурното време, но все още беше студено и доста премръзнах.
Къщата всъщност се използваше като място за отдих за членове на посолството, въпреки че наистина тъкмо Сала ми беше казал за нея. Беше ми обяснил, че преди време е била използвана за тайни срещи, докато на крал Байран не му омръзнала тази глупост и не посрещнал един дипломат — не уточни дали е бил Боконок, или друг — с конен патрул, когато дошъл да се срещне с агент. Това сложило край на използването й за шпионски цели.
Беше построена над едно замръзнало езерце, с широки веранди от всички страни. Имаше осем спални, половината — по коридора от едната страна, другите четири — от другата. Централната стая беше с нисък таван, но огромна. Едва можех да стоя прав до огнището от речни камъни. Наредените от двете страни дърва стигаха до тавана. Подът беше постлан с дебели кожи от всевъзможни животни. Всичко беше от грубо издялано дърво, включително мебелите. Столовете и диваните изглеждаха все едно, че ще те глътнат, ако се приближиш, и че дрямката, в която ще потънеш, може да продължи цяла вечност.