— Права бях тогава, преди всички тези дълги месеци, когато ти казах, че съм щастливка.
— Не. Аз съм щастливецът.
— След време може и да се окаже истина — прошепна тя и ме обърна по гръб.
— Това беше някога — каза тя и се изправи на колене. Наведе се и ме, погали по члена. — Ах, мъничкият ми, не си правил упражненията си и ето, че се умори. Трябва да те окуражим — езикът й заигра по върха на члена ми, после тя издърпа кожичката надолу и зъбките й затанцуваха по главичката. Езикът й ме докосваше тук-там, а пръстите й галеха топките ми, задника ми, корема ми. Отново се втвърдих, а тя не спираше, пое го целия в устата си, езикът й плътно прилепна отдолу и светът отново се завъртя. Този път беше моят ред да извикам. Тя вдигна глава и преглътна.
— Истинското е много по-вкусно от всички онези кашички, които ни даваха. Твоето поне.
Придърпах я към себе си и я целунах.
— Два пъти — каза тя.
Лежахме един до друг, блажено отпуснати. Галехме се, загърнати от топлината на пламъците в огнището и от още по-топлия огън в самите нас.
— Глупаво ли ще прозвучи, ако ти кажа, че те обичам? — казах аз.
Очите й се ококориха от изненада.
— Н-не. Не, разбира се. Но…
— Но какво?
— Аз… нали не трябваше да… Проклятие, объркана съм! — от очите й бликнаха сълзи и тя бързо ги изтри.
— Съжалявам. Няма да го казвам повече. — Тъпа шега.
— Стига глупости — тя поклати глава. — Обичам те, Дамастес.
— Радвам се, че сме съгласни за нещо.
Целунахме се.
— Знаеш ли кога се влюбих в тебе? — поклатих глава. — Беше още в онази, първата нощ, когато хвърли онова хапче през прозореца.
— Ей, ей, чакай малко. Това е безсмислено. Казах никакви окови, тъй че…
— Тъй че си ги сложих. Но кой е казал, че любовта е окови?
Намръщих се и не отвърнах.
— Забрави за нея — каза Алегрия. — Онова е свършило. Няма го вече. Мисли за нещо друго.
— Добре — промълвих бавно, малко объркан, но все още изпълнен с любопитство. — Имам един въпрос, но не си длъжна да отговаряш. В онази първа нощ ти се поряза, за да не приказват хората.
— Да?
— А тази нощ ми се стори, че се любиш за първи път.
— Ти май ми каза веднъж, че си селско момче.
— Да. Защо?
— Не си ли чувал старите шеги за бедното момиче, което си пада по купите със сено и тъпаците, които може да намери там, а после някой стар богат селянин решава да се ожени за нея? Но само ако е девствена?
Наистина помнех тези стари шеги, които неизменно завършваха с някой момък, озовал се точно там, където старият селяк си въобразява, че е негова неприкосновена територия.
— Слушал съм ги — това наистина можеше да се окаже притеснително, но изведнъж ми се стори смешно. — Значи при церемонията на вашето посвещаване, когато станете пълноправни дарлиади, се подреждате в редица, минава една лелка с игла и конец и ви слага шевчета на едно определено място?
— Не, идиот такъв! Прави се с магия.
— Аха. Това вече обяснява нещата. Защото определено притежаваш дарби, каквито не съм виждал досега у девственица.
— Беше част от обучението ми — призна Алегрия, леко изчервена. — Видях те как надникна в онази стая, където са… наричаме ги „кончета за игра“. На определена възраст ни запознават с тях и трябва да запомним много пози. Толкова пози, колкото вие, похотливите мъже, можете да измислите, и още една-две отгоре.
Този път аз се изчервих.
— Да — продължи тя. — Използвахме ги точно така, както си мислиш. Имаше и други подобия, някои — големи, други — малки. Малките ги наричаха лиж, принцове, защото ни учеха, че колкото по-стар и властен е мъжът, толкова по-малка е играчката.
— Доста механично ми звучи. И ужасно неромантично. Да не говорим, че е и малко болезнено.
— О, сестрите не са жестоки — отвърна тя. — Първо ни учат да се задоволяваме сами, още като малки момиченца. След това много умело ни учат на други техники. Някои от тези неща стават насън. Много добре помня един такъв сън. Мисля, че бях някъде на тринайсет. Той беше висок, с великолепна черна брада, която ме гъделичкаше, когато легна върху мен. Достави ми огромно удоволствие, а когато се събудих, се бях подмокрила между краката почти толкова, колкото ако наистина бях познала мъж, и като разбрах, че няма никой, сърцето ми се пръсна и се съвзех чак на другата нощ, когато вълшебниците ми го изпратиха отново.