— Глупаво беше от моя страна — продължи Алегрия, — но се стъписах и дори изпитах ревност, когато разказах на една от приятелките си за него и тя започна да се смее, и ми каза, че тя също се е любила с него в същата нощ. Сънищата ни ги изпращаха на цикли, така че всички да научим едни и същи неща по едно и също време. Имаше и други мъже, в други сънища. Мъже и жени. Понякога — повече от един. Повечето от нас си имахме от време на време истински любовници. По-възрастните жени или приятелките ни. В Дарлиада има традиция по-големите момичета да взимат по-малките и да ги учат. За няколко седмици двете с жената, с която се запозна, Дзелен, бяхме любовници. Нито тогава, нито сега не чувствам, че това е нещо лошо, защото съм чела, че повечето хора намират удоволствието където могат. Затворниците споделят любовната си страст помежду си, нали?
— Не знам. Все още не съм бил в затвор.
— Аз съм чела, че войниците, когато около тях няма девици, които да обезчестят, или курви, тайничко се обръщат към събратята си, без да се боят от възможното наказание.
— Правят го, да. Но в Нуманция не се налага човек да го крие. Не мога да си представя, че човек ще прави нещо естествено и то ще е извън закона.
— В Майсир е забранено — каза ми Алегрия. — Но законът не се прилага, освен ако някой не иска да унищожи врага си. Но нека сменим темата — продължи тя. — Разбираш, че не трябваше да ти казвам всичко това.
— Защо не?
— Не забравяй, аз съм… бях девствена, и това е много важно, за да си дарлиада.
— Искаш да кажеш, че мъжът, на когото… е дадена дарлиада… — думите много трудно излязоха от устата ми — трябва да си мисли, че всичките й дарби, всички неща, които може да прави с тялото си, са дар на боговете?
— Точно така. По-точно от Джаен.
— Кълна се в моя бог, маймуната Вачан! Ние мъжете сме пълни тъпаци!
— Може би. Но мисля, че сте сладки. И заслужавате да се грижим за вас.
Алегрия беше почти съвършена. С всеки ден все повече се влюбвах в нея. Най-големият й недостатък беше, че просто не можеше да готви. Не защото не разбираше естеството на ястията — бяха я учили да готви, — а защото просто не мислеше, че трябва да бъде изрядна. Малко повече сол, малко повече подправки, малко по-дълго във фурната, по-малко бъркане и месене от полагащото се — всичко това като че ли не беше важно за нея.
— Но в края на краищата — каза ми тя, — готвенето не е важно за една дарлиада. Благородниците, с които живеем, си имат готвачи, пекари и всякакви слуги, които да ни носят храната в ложето. Само варвари биха отвели едно такова нежно цвете като мен в свеби сама, и да искат да върша толкова непривични неща като миене на тигани!
— Най-покорните ми извинения — отвърнах и ниско се поклоних. — Защото наистина съм варварин, войзера Алегрия, и чужденец при това. Може би тази задача ще е повече по вкуса ви. Ще бъдете ли така любезна да прилепите глезенчетата си до ушите ми?
Отдаде ми чест шеговито и се отпусна по гръб.
— Желанията ви за мен са заповед, сър.
Не че беше важно — като примерна ученичка, тя беше запомнила много рецепти и ми ги изреждаше, докато разнасях весело котлета и тигани из кухнята. Не мога да твърдя, че бях или че съм особено добър готвач. Но бях по-добър от Алегрия. Не че прекарвахме чак толкова време в ядене.
Съжалявах, че не бяха пет седмици вместо пет дни, но времето свърши и се върнахме в Джарра. Очакваше ме покана, за същата нощ. Покана, която не можех да откажа.
Показах я на Алегрия и тя потръпна, а лицето й пребледня от страх.
— Какво иска?
— Не знам. Но съм сигурен, че ще ми го каже.
— Внимавай, любими. Внимавай много. Много.
— Можете да ме наричате азаз, такава е титлата ми — тихо каза дребният мъж. — Защото никому не казвам името си. Сигурен съм, че ме разбирате. Ако някой магьосник научи името ми, това може да му даде власт над мен и въпреки че не се боя от нито един чародей, не виждам причина да им давам и най-малкото възможно предимство.
Азазът беше загадъчният главен заклинател на Майсир и най-могъщият магьосник. Никой в посолството не знаеше нищо за човека на този пост, освен че всички ужасно се боят от него. Никой нуманциец, в това число и посланик Боконок, не се беше срещал с него. Азазът, също като своя предшественик, предпочиташе изолацията на своя замък, петостенен черен каменен монолит в самия край на Моритон, до високата крепостна стена, отвъд която се простираше Белая гора.