— Твърде много знаете за нас — отвърнах. — И въпреки че нищо не мога да кажа за целите на моя император, мога искрено да ви заявя, че всички мои постижения дойдоха изненадващо. И все още са изненада за мен, ако трябва да съм откровен.
Азазът ме изгледа скептично.
— Освен това — продължих леко ядосан, — като за човек, който държи на „уважението“, както твърдите, смятам, че преминахте всякакви граници. Ако сте искали да се срещнете с мен само за да ме оскърбите с грубите си обиди, мога ли да ви помоля за разрешение да си тръгна?
— По-спокойно, надуто петле такова — каза кротко азазът. — Има определена причина, поради която поисках да поговоря насаме с теб. Ако това, което се каня да ти кажа, беше излязло от устата на моя господар, много лесно щеше да се възприеме като заплаха. Но не е. По-скоро е предупреждение. Както казах, не се доверявам на хората с прекалена амбиция, каквато усещам в теб, във вашия император и дори в нацията ви като цяло.
— Ако се окажа прав, твърде вероятно е този чудесен мир, от идеята за който всички сме толкова обладани, да не продължи повече от няколко години. Ще ти дам и друга причина за подозренията си — продължи той. — Императорът Тенедос често е изразявал своето преклонение пред Сайонджи, богинята унищожителка.
— Унищожителка и Съзидателка — отвърнах, повтаряйки донякъде като папагал многократните твърдения на императора. — Защото понякога се налага нещата да се събарят, за да се съградят отново.
— Вярно. Вашият император говори най-вече за съзидателния аспект на богинята. Но повечето жреци на Сайонджи твърдят, че творческите сили на Сайонджи се свеждат единствено до нейния контрол над Колелото, как и кога на всеки от нас може да се позволи да се върне на земята. Никой не споменава да е толкова съзидателна, колкото е бил Умар. Но може би вашият император е под личната закрила на Сайонджи и знае за нейните атрибути повече от всички нас.
— Може би — отвърнах изнервено. — Но аз не съм жрец, нито проявявам особен интерес към боговете или към техните аспекти.
— Разбира се, че не проявявате. Военните рядко го правят, освен когато издъхват в агония — каза азазът. — Но това е част от предупреждението ми, така че му обърнете внимание. Вашият император може да почита Сайонджи. Но моето убеждение е, че такова почитание може да привлече прекомерното внимание на богинята. Сигурно вече го е привлякло. Бих се изненадал, ако тя не поиска някаква кръвна цена.
— Например обявяването на война на Майсир — добави той и в гласа му вече се долавяше гняв и закана.
— Грешите, сър — отвърнах; мъчех се да запазя хладнокръвие.
— Нима? Може би. Дано, въпреки интереса ми да изпитам магическите сили на вашия император. Но в случай, че не греша, приемете това като второ предупреждение. Зная, че сте човек на топлия климат, на тропика, и че климатът на Майсир е нов за вас. Така че използвайте възможността и натопете един къс лед във вода. Вижте колко малко от него остава над водата. Това е Нуманция, Дамастес а̀ Симабю, а Майсир е толкова огромен спрямо вашето кралство, колкото един океански айсберг спрямо споменатото късче лед. Предизвикате ли ни, това ще ви донесе гибел — на вас, на императора ви, на цялата ви страна.
Поклоних се. Едва сдържах гнева си.
— И двамата можем да сме спокойни — заявих. — Защото мога да ви дам тържествената си дума, клетвата си, която, стига да знаете нещо за моето семейство, никога не е била нарушавана, че Нуманция няма никакво желание за война, никакви претенции за нито едно късче майсирска земя, или за смъртта на войник, мъж, жена или дете, било то майсирец или нуманциец.
Студените очи на азаза се втренчиха в мен. Никой от двама ни не извърна поглед. Изведнъж той кимна и бях освободен. Бавно закрачих навън към шейната си.
На връщане от мрачното обиталище на азаза размислях над думите му. Реших, че имаме в негово лице смъртен враг. Но поне беше разкрил чувствата си.
След три дни, на осмия ден от Ведрото време, се срещнахме с крал Байран, за да обсъдим окончателния облик на предварителния договор. Всъщност вече бях свикнал да мисля с подобни противоречиви определения. Всичко мина добре и черновата щеше да се изпрати моментално до императора. Зачудих се откъде ли ни подслушва азазът, но отпъдих тази мисъл.
Мирът беше в ръцете ни, достатъчно беше да го стиснем с пръсти и да бъде наш. Наш засега и, както се надявах, след като установим пълен контрол върху границите, наш завинаги.