— Много по-хубаво е да го отпразнуваме така, вместо да се тъпчем с храна, да се наливаме, да викаме и пеем — каза задъхано Алегрия. — Нали?
Разтвори коленете си над мен, вкара члена ми в себе си и бавно се смъкна надолу, легна върху ми и простена, щом повдигнах бедрата си, за да го вкарам дълбоко, дълбоко в нея, и устните ни се сляха. След малко тя се надигна и тялото й започна да се извива, докато се движех в нея. Плъзна краката си напред докато седне върху мен, със стъпалата около главата ми, после се завъртя и повдигна единия си крак над тялото ми.
Задиша хрипливо, притискаше бедрата си в мен, стискаше ме и ме мачкаше в утробата си. За малко щях да свърша и едва се сдържах, докато обръщаше крака си. Тя се завъртя с гръб към мен, с крака широко разтворени от двете ми страни, наведе се с ръце върху глезените ми, след това бавно изпъна крака и се озовах в меко, стегнато менгеме, й тялото ми се сгърчи напред, неспособно повече да се сдържи. Тя се повдигна от члена ми, пое ме в устата си, смъкна се леко върху лицето ми и започнах да я галя с език, а после се търкаляхме по пода върху кожите, сплели телата си, и умът ми се удави в топлата влага.
Много, много дълго след това дойдох на себе си.
— Велики богове. Това му се вика труд. Май имам нужда от шини. Ти какво си мислиш, че съм гимнастик ли?
— Млъкни. Все пак аз свърших цялата работа.
— Ако курът ми изобщо се втвърди отново, в което много се съмнявам, ще ти покажа една от моите любими пози. Трябва ни само лебедка, четириметрова греда, сто и осемдесет метра въже и шестнайсет овце.
— Лъжльо — изсумтя Алегрия. — Но знам къде може да се намери едно много меко копринено въженце. Ако те интересува.
Три седмици бяха изтекли, а още нямаше вест от Никиас. Бях започнал да се безпокоя, въпреки че нямах основания, след като знаех какви затруднения създава лошото време и други проблеми на връзката с Нуманция. Но дотук проблемите бяха толкова малко, а и винаги съм вярвал, че късметът е крайна сума и не може да се харчи повече, отколкото е.
Тръпнех, а Влажното време бавно се точеше.
Едва в четиридесетия ден на сезона най-сетне получихме вестта. Императорът беше одобрил договора. Беше предложил няколко съвсем незначителни поправки, след които можехме да уговорим пътуването му до границата за великата среща между двамата владетели.
Мисля, че всички в Джарра бяха почти полудели от радост. Имаше безброй празненства и балове, за най-висшите и за най-низшите, и сякаш никой към никого нямаше нещо друго освен усмивка и поздрав, изпълнен с обич и радост. Храмовете бяха пълни с народ и към небесата се извисяваха молитви — към Умар, Айрису и всички богове на Нуманция и на Майсир, и всички други божества, заслужаващи благодарствена молитва.
Освен Сайонджи. Никой нямаше да призове нейните святкащи мечове и белия й кон.
Изтекоха още три седмици и от Никиас пристигна спешно съобщение. Пиратите, върлуващи по бреговете на Тикао, провинцията, граничеща с родния ми Симабю, се бяха обединили и бяха извършили десанти на няколко места, не просто като плячкаджии, а като завоеватели, бяха се обявили за основатели на независима държава. Имаха двама могъщи магьосници и се беше наложило императорът лично да поведе изпратената там военна експедиция.
Съобщението беше пълно с извинения, уверяващи ни, че всичко е наред. Веднага щом унищожал тези злодеи, императорът щял да се върне в Никиас и да подпише договора, а куриерите щели да го отнесат на юг.
Предадох съобщението на крал Байран и лигаба Сала, като им представих и кодирания текст, за да се уверят, че няма нищо подозрително, въпреки че нямаше повод за безпокойство. Дори един сезон не можеше да създаде особени проблеми.
Лорд Боконок обяви четвъртия ден от Времето на раждането за празничен в посолството и всеки желаещ да опита нуманцийска кухня беше добре дошъл. Беше просто повод човек да преживее лека носталгия по родината, опит да се спретнат някои нуманцийски ястия от майсирски продукти и дълго трупани родни деликатеси.
В посолството имаше не повече от десетина-петнайсет майсирци. Всички се бяхме събрали в голямата бална зала, с по чаша хубаво варанско вино преди вечеря. Аз пиех вода, разбира се. Алегрия реши, че виното е леко стипчиво за вкуса й — майсирското вино беше по-сладко от всички нуманцийски сокове, — но все пак помоли за втора чаша.
Усмихнах се и тъкмо се канех да отида да й донеса, когато вратите на балната зала се разтвориха с трясък и нахлуха десетина войници в тежка броня. Зад тях притичаха двайсет стрелци и се строиха в редица покрай стените, с изпънати лъкове. Възцари се пълна тишина — само една от жените изхлипа.