Крал Байран влезе в залата, облечен в черна броня и с гол меч в ръка.
— Какво… какво става?… — изломоти посланик Боконок.
— Преди седем дни армията на Нуманция наруши границата на Майсир, без да е обявена война — прогърмя гласът на краля. — Днес получихме вест за това предателство и съобщение, че майсирският град Занте е превзет и опустошен от варварите. Деянието е изключително подло. Вие, нуманцийците, ни излъгахте с витиеватите си слова за мирни договори, особено вие, Дамастес а̀ Симабю, с лъжливите си клетви, че вие и онова псе — императорът — желаете мир. Това е акт на разбойници, не на воини, не на дипломати, не на цивилизовани хора. Поради това обявявам всички нуманцийци извън закона. Като престъпници ще бъдете съдени, също както ще бъде съден вашият мръсен император, след като армията му бъде унищожена.
— Но никой от вас няма да доживее този ден — приключи той. — Отведете ги.
20.
Проклятието на азаза
Ако не бяха решетките по прозорците и балконите, килията ми можеше да мине за луксозен, макар и поизносен апартамент.
По заповед на краля всички в посолството, нуманцийците и нашите майсирски слуги, бяхме изкарани грубо, натикани във фургони и подкарани по улиците на Джарра. Не знам кой беше съобщил на населението, но всички бяха навън, ревяха мръсотии и закани и ни замерваха с боклуци. На два пъти се опитаха да нападнат колите с крясъци „Смърт!“, но ги връщаха камшиците на ескорта. Бях благодарен заради обичта си към лукса, защото бях измъкнал колана от панталоните си и го бях увил около юмрука си. Токата беше цял фунт масивно злато и самият колан беше обкован със златни релефи. На първия безумец, който скочеше в колата, щеше да му потрябва ново лице. Но войниците ги задържаха, докато стигнахме Моритон.
Джарра има много затвори, повече и от Никиас, и ни отведоха в най-ужасния, Октагона — и птица не можеше да се измъкне от него. Около осемстенната кула с килиите имаше стръмна стена, увенчана с екзотично извити стъклени шипове. След нея имаше ров, над трийсет стъпки дълбок и с десет стъпки тиня на дъното, в която да затънеш и да се удавиш. По външната стена на всеки петдесет крачки имаше подвижни постове и ги сменяха на всеки два часа. Малцина, влезли в Октагона, го напускаха. Там кралят затваряше най-омразните си врагове, докато не реши с какви изтезания най-добре ще изрази недоволството си.
Минахме през портата на външната стена и пазачите ни изкараха от колите. Подкараха ни като стадо по тесния мост през рова и над стъклените шипове, после надолу в самия Октагон. Не обърнах много внимание, защото търсех с поглед Алегрия. Надявах се, че е успяла да се измъкне в суматохата, но се опасявах от най-лошото — да не би кралят да е решил да я накаже за назидание, заради връзката й с мен.
Главният тъмничар на Октагона, мършав белокос мъж с усмивка като на череп, казваше се Шикао, ни обясни правилата, които се оказаха съвсем прости въпреки половинчасовото монотонно дърдорене, докато ги изреди: подчинявай се безпрекословно на всеки тъмничар, или горчиво ще съжаляваш.
Попитаха ме дали си имам слуга. Не знаех дали ще е добре да спомена някого, но преди да мога да реша, Карджан пристъпи напред и извика:
— Аз съм.
Шикао махна с ръка и един от тъмничарите го избута до мен. След това ни подкараха по килиите. Моята беше на най-горния кат на пететажния затвор. Другите нуманцийци бяха на същия и на по-долния. „Нашите“ майсирци ги затвориха на по-долен етаж от другата страна на вътрешния двор.
Вече се бях поокопитил и наблюдавах внимателно всичко, защото един затворник винаги трябва да мисли за бягството си. Но тъй като трудно можех да се нарека закоравял престъпник, не виждах възможност, нито пък знаех какво бих могъл да направя, дори да намерех такава, с цял град с разгневени хора наоколо и триста левги вражеска територия между мен и спасението, да не говорим какво щеше да сполети съратниците ми.
Към килията ми имаше вътрешна и външна врата, с десет стъпки дълъг сводест коридор между тях. Тъмничарите отвориха едната, преведоха ни с Карджан, заключиха и отвориха вътрешната врата. Имаше една продълговата стая, две малки спални отстрани, тоалетна и ниша — за Карджан. Тоалетната и нишата за слугата бяха отделени със завеси. Стаите бяха обзаведени с поочукани, някога скъпи мебели, стените бяха покрити с избелели гоблени. Имаше три прозореца с решетки и две тераси, гледащи към вътрешния двор. Терасите можеше да се затварят с дървени врати при лошо време. Това щеше да е моят свят, докато крал Байран не реши, че е време да го напусна.