Можех да поискам перо и хартия и веднага да надраскам гневен протест до краля заради несправедливото и незаконно, според правилата на дипломацията, отношение към нас. Но ме занимаваха други неща — например второто предателство на император Тенедос. За разлика от първото, трябваше да помисля малко повече, за да го разбера.
Това, което беше направил, изглеждаше доста логично, въпреки че разбирането не облекчаваше гнева ми. Император Лайш Тенедос, съвсем съзнателно, ме беше отиграл като джокер, за да заблуди крал Байран, лигаба Сала и дори азаза.
Всички знаеха, че съм непоправимо честен, че съм неспособен на коварства и лъжи. Тенедос ми беше казал, че иска мир над всичко друго, и аз му повярвах, повярвах му като на своя приятел и император. Също така бях неговият най-старши трибун, неговият най-добър кавалерийски командир, командващият цялата му армия. Само глупак щеше да изпрати такъв човек в ръцете на врага, ако възнамерява да поведе война. По този начин беше поставена клопката, в която да попадне Майсир.
Не че не можех да се виня за глупостта си. Защо не се бях замислил как така императорът изведнъж промени посоката, след като месеци наред беше дрънкал оръжие около Ебисса и след като агентите му и уличните прокламации бяха превърнали майсирците във въплътени демони? Не трябваше ли да ми се стори леко подозрителна онази единствена нощ на магия и на велико откритие, малко подозрителна от устата на човек, който хем беше майстор в чародейството, хем беше изключително предпазлив?
С неохота признах хитростта на Тенедос с откриването на нов маршрут за нашествие, по който щеше да намери продоволствие за армията си от майсирските заселници в свебите. Тази игра той беше изиграл майсторски, особено след като Дванадесети хусарски беше нападнат, докато разузнаваше същия маршрут в Майсир.
Беше попълнил частите в Ърей, та крал Байран да обърне повече внимание на традиционния път за война и търговия през Кайт, вместо да следи какво става в Думят и Роува. Искреността ми бе заиграла с желанието на крал Байран за мир и той беше изтеглил войниците си от границите, така че майсирските патрули не можеха да забележат приготовленията на Тенедос за война.
Всички ходове на Тенедос, от преструвките, че оттегля силите си в отговор на жеста на краля, до игрите около мирния договор и „пиратите“ в Тикао, бяха предназначени, за да му осигурят време да струпа армиите си за нашествието.
Горчиво се чудех каква последна служба се очаква да изпълня за своя император. Да умра като благороден символ, разбира се, тук в тъмниците на Джарра. Щях да умра, верен на клетвата си към Тенедос, на клетвата, която семейството ми не нарушаваше никога: „Държим на верността“.
В края на краищата не ми беше останало почти нищо освен гордост, след като единственият, който познаваше доблестта ми, беше неуязвим, на хиляда левги разстояние, и плетеше новата си паяжина.
Отново бях благодарен на любовта си към бляскавото облекло. Откъснах от колана си една златна апликация и я дадох на Карджан. Той подкупи един тъмничар и разбра, че Алегрия е върната при дарлиадите. Нейният миг на „свобода“ беше свършил. Вече й оставаше само компанията на сестрите й и тъмните каменни стени на замъка. Но поне щеше да живее.
Час след сутрешната храна изкараха майсирските ни слуги във вътрешния двор. Трийсетината мъже и жени се скупчиха и зашариха боязливо с очи. Но не ставаше нищо, поотпуснаха се и чух учудените им гласове.
Вратите се отвориха с тежко скърцане и вътре притичаха четиридесетина мъже в тежки брони и с извадени оръжия. Един от слугите пристъпи към тях, попита нещо. Блесна стомана и мечът се заби в корема му. И тогава започнаха писъците и молбите за милост. Но никой не ги чу и мечовете и брадвите започнаха да се вдигат и да падат.
От терасите наоколо чух гневните проклятия на нуманцийците и ревовете им, че хората долу нямат нищо общо със ставащото. Но избиването продължи и никой от убийците дори не си направи труда да погледне нагоре. Писъците заглъхнаха в стонове и плач. Убийците минаха от тяло на тяло с ками, а след това вече не чувах нищо освен смеха им и грубите им шеги. Извлякоха телата навън и върху каменните плочи останаха само локвите кръв — пурпурни петна, които бавно потъмняваха.