Зачакахме нови ужаси, но гневът на краля, изглежда, засега беше заситен. Или, по-вероятно, умът му беше зает с онова, което ставаше далече на север.
Бавно затънахме в затворническото еднообразие — събуждане, ядене, обиколки на двора, ядене, търсене на нещо, което да запълни ума ти в дългите тягостни следобеди, ядене и после лягане и молитва за сън.
Храната беше приемлива, но монотонна: хляб и чай сутрин, рядка постна зеленчукова яхния на обед и същото вечер, но с късчета месо или риба в нея. Двамата с Карджан известно време се забавлявахме, припомняйки си точно, блюдо след блюдо, най-вкусните неща, които сме яли заедно. Но с времето това започна да става болезнено.
Упражнявахме се здраво, крачехме безкрайно из килията, борехме се, напрягахме мускули един срещу друг в импровизирани бойни упражнения. Напрягахме умовете си с една игра, измислена от Карджан. След като толкова дълго бяхме участвали рамо до рамо в бойни кампании, един от нас започваше да описва някое място, битка, парад, лице и продължаваше, докато другият не го хване в грешка. Наказанието — бира за Карджан, когато ни освободят, сладкиш — за мен. След това идваше ред другият да говори на същата тема, докато не сгреши. По този простичък и малко глупав начин поддържахме умовете си.
Непрекъснато усещахме близостта на войната. Чувахме смътно тропота на маршируващи мъже, на войскови отряди, на подминаващи фургони, цвиленето на коне и чаткането на копита по камъните.
Дори зад каменните стени до ушите ни все пак стигаха вестите за хода на войната. Карджан успя да се сприятели с един от майсирските готвачи в затвора и той усърдно събираше и ни предаваше всички приказки за боевете.
Отначало войната тръгна добре за Нуманция, след като огромните ни армии се изсипаха през Дивата земя и развиващите се земеделски райони.
Трудно беше да се определи колко добре се сражаваха майсирците. Разбира се, приказките описваха прояви на безпримерен героизъм, но някои части се натрапваха, след това изобщо не се споменаваха повече. Бях благодарен за добрата си памет, тъй като наказанието за водене на дневник несъмнено щеше да е ужасно.
На Карджан му казваха, че жертвите са огромни и за двете страни, но по-ужасни за майсирците. Понякога войниците им се сражаваха като демони; в други случаи се оказваше достатъчно само един нуманцийски войник да се появи на хоризонта, за да ги накара да хвърлят оръжията и да се предадат. Нито чух, нито успях да открия нещо за военна магия.
Джарра потъна в траур, когато падна Пенда, столицата на една от провинциите. Битката беше жестока, без пощада и от двете страни, и майсирците бавно бяха изтласкани по улиците. Но бяха изтласкани и градът беше наш.
Някои нуманцийци изпаднаха във възторг от тази вест. Но не и аз — армията ни настъпваше твърде бавно. Никой — нито императорът, нито моите колеги трибуни, нито генералите — като че ли не беше наясно, че най-големият ни враг е ужасното майсирско време. Армията се задържа твърде дълго в Пенда. Може би жестокото сражение й беше отнело нещо от настъпателния дух. След това чухме, че императорът лично е поел командването и Нуманция отново настъпва. Но страната бе твърде различна от всичко, с което бяха свикнали. След Пенда новите земеделски райони свършваха и започваха пустите свеби.
Летният пек свърши и започна Дъждовното време. Нуманция затъна в дъждове и кал, а майсирците започнаха контраатаки. Армията ни отстъпи назад към Пенда, обкръжиха я от три страни и Октагонът се превърна в място на пълно отчаяние. Самият аз бях по-скоро ядосан, отколкото отчаян. Императорът трябваше да настъпва, защото оставаше само един сезон преди зимата. Но нуманцийците се бавеха в Пенда и водеха кървави, но не решителни сражения около накъсаната отбрана на града.
Първият нуманциец, който трябваше да умре, беше лорд Суса Боконок. Не умря достойно, но пък от един политик не се очаква да притежава войнишко безстрашие. Боконок беше посърнал, бързо побелял и състарен. Колкото пъти се опитвах да му вдъхна кураж по време на обиколките в двора, говореше само за имението си в делтата на Латейн и за плановете си да го обнови, когато свърши войната.
Барабанният тътен започна призори и продължи с часове. Всичко необичайно в Октагона предвещаваше нещо лошо. На обяд над затвора се вдигна флаг, а в двора вдигнаха ешафод. Зад него излязоха двама тъмничари, единият превит над тежък дръвник, другият — понесъл черен сандък. След това се появи мъж, облечен в червено наметало, спря пред стъпалата на ешафода и остана там неподвижен.