Виковете ни замряха. Карджан се обърна към мен.
— Деветима. Трудна задача ни постави тоя човек.
Но си я биваше. Бях решен да не умра по-лесно от капитан Ласта и се заклех, че ако някога ми се роди син, ще носи името на капитана.
Дойдоха призори. Събудих се, защото в килията ми нахълтаха десетина облечени в черно мъже. Двама скочиха срещу мен и ги премазах. Карджан също се събуди с бой. Чух удари и пъшкане в тъмното, после желязна палка изтътна в нечие теме и чух как Карджан рухна на пода.
Забих палеца си в нечие око, ритнаха ме силно в корема и за миг се превих, но успях да потроша с крак капачката на коляното му, той изрева и отхвърча назад. Някаква палка ме удари в гърба и едва не паднах, но се обърнах и я изтръгнах от ръцете на нападателя.
Забих я с все сила в слабините му и вече я вдигах, за да ударя друг през лицето, но един железен юмрук се заби в тила ми и повече не помня.
Съвзех се замаян, осъзнах, че са ме вързали на някакъв стол, и повърнах. Плиснаха ведро вода върху мен, отново се надигнах и ме заляха още веднъж. Светът около мен и стомахът ми бавно престанаха да се въртят и отворих насила очи. В другия край на стаята имаше тежка дървена маса. Зад нея, осветен от пламъците на две восъчни свещи на високи стойки, седеше азазът.
На пода между нас имаше надраскани с креда символи, два мангала димяха във влажния, вонящ на плесен въздух. Имах чувството, че съм дълбоко, дълбоко под земята.
Азазът ме гледаше, без да мига, съвсем безизразно.
— Двамата с краля много дълго умувахме какво да е наказанието ти, Дамастес а̀ Симабю.
— Наказание за какво? — успях да промълвя. — За това, че служа на своя император?
Никога нямаше да кажа на враговете си за безчестието и предателството на своя владетел.
— За това, че причини смъртта на хиляди, може би милион майсирци — отвърна азазът. — Предумишлено убийство, ако така ти харесва повече.
— По това правило всеки ваш войник, всеки от пълководците ви може да е виновен в същото „престъпление“.
— Може би — каза азазът. — Има една малка разлика обаче. Ти си в ръцете ни и следователно наше е правото да налагаме правилата.
— Стига спорове — избоботи глас зад гърба ми и крал Байран излезе пред мен. — Достатъчно е да знам, че този кучи син причини зло на Майсир и че трябва да си плати за това зло.
— Моите извинения, ваше величество. Разбира се.
Кралят отиде до масата, застана там и скръсти ръце. Беше в тъмен халат, с кама на кръста.
— Простата смърт ще е твърде лека — каза азазът. — Разбира се, можем да ти наложим смърт с изтезания, които да се проточат толкова дълго, че хората да шепнат за ужаса й хиляда години.
Говореше глупости. Човек може да бъде изтезаван, докато не намери достатъчно кураж — или отчаяние, — за да си прехапе езика и кротко да си издъхне, щом изтече кръвта му.
— Но това не би постигнало нищо, освен че ще ме накара да се почувствам малко по-добре — каза кралят.
— Поради това ти избрахме по-… интересна съдба — каза азазът. — Пригответе го!
Двама мъже, облечени в наметала с качулки, за да не се виждат лицата им — ако изобщо бяха хора, — разпраха туниката ми на гърдите и ме задържаха да не мърдам. Азазът вдигна от масата някакъв странен инструмент и пристъпи към мен. Приличаше на малък тънък нож, но сякаш направен от стъкло. Перна ме рязко през гърдите, от рамото до бедрото, после — още веднъж и кръвта изби в очертанията на „Х“.
Азазът задвижи стъкления нож върху раната и беше все едно, че държи запален факел. Загърчих се, въпреки усилието си да не реагирам. Той остана безучастен към болката ми. Острието започна да почервенява, после стана цялото кървавочервено. Той отстъпи назад, но ужасната болка остана.
— Ваше величество — каза магьосникът. — За кралството ще е по-добре, ако се оттеглите за малко. Не мисля, че рискът е голям, но все пак съществува. А в тези времена трудно ще се справим без вас.
Кралят излезе и вратата се затвори.
Азазът обиколи високите разноцветни восъчни свещи, поставени в скоби по стените. Посягаше към тях със странния нож и те пламваха. Запалиха се пет. След това той застана в центъра на стаята и изрече някаква фраза. Свещите запушиха — бял, син, зелен, черен и червен дим — но нито камерата се изпълни с него, нито се задавих.