Магьосникът заговори отново и всичко се преобрази. Всичко стана черно и сиво, а това, което бе най-тъмно, трябваше сякаш да е най-светло. Този път азазът запя монотонно, но не можех да разбера провлечените думи.
Той опря странния нож в пода и кръвта, моята кръв закапа от него. Изведнъж около него лумнаха пламъци и стигнаха до тавана. Магът излезе от тях невредим и пристъпи встрани. Изрече една дума и пламъците се сбраха и се пресегнаха към мен. Докато се приближаваха, от червени и жълти станаха съвсем черни.
Огненият пръст докосна раните и болката отново разтърси тялото ми. Пръстът ги проследи два пъти и едва не припаднах от агонията.
Този път можех да разбирам думите на азаза:
Последните две фрази бяха повторени отново и отново, усилваха се, докато не изпълниха цялата ми вселена, не се превърнаха в моя вселена и най-сетне не заглъхнаха, отеквайки в безмълвие. Бях като затворен в стъкло, като муха в топка кехлибар. Между мен и всичко друго съществуваше огромно разстояние, въпреки че все още виждах с моите очи. Но същевременно виждах и самия себе си, някак отдалече. До сетивата ми стигаха шумове и миризми, но далечни.
— Стани, Дамастес — заповяда азазът. Връзките вече ги нямаше и се подчиних. Имах чувството, че съм дълбоко под вода и газя през тиня.
— Великолепно — каза азазът. — Поканете краля.
Вратата отново се отвори и затвори и крал Байран се появи пред мен. Приближи се и ме огледа, все едно че бях някакъв рядък вид.
— Хвана ли се?
— Да.
— Искам демонстрация.
— Разбира се — магът помисли. — Може би дарлиадата, която му дадохте?
Кралят изсумтя.
— Това нищо няма да докаже. Никой мъж не цени една курва, особено ако е проста робиня.
Изпитах гняв, но и това беше някак далечно, все едно че ми описваха чувствата на друг.
— Сетих се — каза азазът.
Махна с ръка и един от мъжете в черните халати се приближи. Магьосникът заговори тихо, той кимна и излезе. Тримата стояхме и чакахме. Нищо не изпитвах — нито тревога, нито досада. Все едно че бях от камък.
Вратата се отвори и онзи с черния халат се върна. Водеше Карджан.
— Иди при господаря си — заповяда азазът.
Карджан го погледна подозрително, но се подчини. Взря се напрегнато в очите ми, сякаш предчувстваше нещо.
— Трибуне…
— Да?
— Вие…
— Мълчи! — сряза го кралят и Карджан трепна и замълча. — Вие двамата. Хванете го.
Двамата с качулките хванаха ръцете на Карджан и го притиснаха до стената. Кралят извади камата си от канията и ми я подаде, с дръжката напред.
— Дамастес — тихо и монотонно заговори азазът и за първи път долових възбуда в очите му. — Вземи ножа.
Подчиних се.
— Убий този човек.
Очите на Карджан се бяха отворили широко от изненада. Бавно замахнах и устата му се отвори, може би за да изкрещи от ужас. Камата се хлъзна в гърдите му и я извих нагоре, за да пронижа сърцето. Кръвта потече по дръжката и по пръстите ми.
Карджан, моят слуга, моят приятел, спасителят ми в десетки битки изпъшка, очите му помръкнаха, коленете му се подгънаха. Двамата го пуснаха на пода.
— Върни камата на краля — заповяда азазът. Подчиних се.
Крал Байран я взе, наведе се, изтри я в ризата на Карджан, прибра я в канията и каза хрипливо, едва сдържайки възбудата си:
— Дай му заповедите.
— Дамастес. Чуваш ли ме?
— Да.
— Ще ми се подчиниш ли?
— Да.
— Сега ще бъдете освободени. Ти и другите нуманцийци. Ще ви се осигури безопасен преход до Пенда, където чакат армията ви и вашият император. Ще отидеш при него и ще кажеш, че трябва да поговорите насаме… След това ще го убиеш.
21.
Целебният огън
След два дни всички оцелели нуманцийци напуснахме Октагона и поехме на път към нуманцийските позиции около Пенда, за размяна на пленници. От това пътуване помня малко, освен че беше студено и мокро, ала ми беше все едно.
Бях мъничък Дамастес, ембрион в морето на по-големия Дамастес, сътворен от краля и неговия азаз. Можех да виждам, да чувам, да участвам дори, стига да не допускам мисълта за възложената ми задача да изплува на повърхността.