Свалбард ме попита какво е станало с Карджан. Не помня какво му отвърнах. Изгледа ме странно и попита да не би нещо да не е наред. Аз — истинският аз — успях да се сопна, че всичко е наред и да си гледа задълженията. Отдаде ми чест с юмрука на гърдите и се подчини, а щом си тръгна, усетих гнева на другия, лъжливия Дамастес. Бях спасил живота на Свалбард, защото ако беше настоял, щеше да умре. Щях да убия още един приятел със също толкова малко колебание, колкото Карджан.
Този миг ми вдъхна — на мен, истинския — малко надежда. Не бях напълно във властта на другия. Спомних си мехурчетата в тестото за хляб, оставено да втасва. Такива мънички, нищожни мисли ми бяха позволени. Но ако изплуваха на повърхността, ако разкъсаха обвивката, тогава другият Дамастес, убиецът, щеше да разбере, че нещата не са толкова под контрол, колкото си въобразява, и щеше да ме потопи още по-дълбоко, сигурно докато не се удавя и не престана да съществувам. И участта на императора щеше да е сигурна.
По пътя, докато дните отминаваха, се оформяха късчета от една идея и ги опазих скрити за онзи, другия Дамастес. Всъщност не беше толкова идея, колкото отчаяна надежда, най-вероятно безполезна. Но се вкопчих в нея, вкопчих се с все сила, без да допусна тези „мехурчета“ да ги забележи Дамастес, в чието тяло витаех. Онзи Дамастес се хранеше, спеше, даваше заповеди, когато се наложеше, но и той посвоему „витаеше“ като мен, полузамаян и не съвсем жив, докато не се изправи пред императора.
Смътно забелязвах, че около нас винаги има войници — нов набор и ветерани: всички те се придвижваха на север към Пенда и бойните полета. Другият спомен, който ми е останал, е за хората на Майсир, движещи се срещу прилива от униформи — на юг, все по-навътре и по-навътре в Майсир, далече от битки и от войници. Пътуваха на коне, в тежко натоварени коли или пеша, понесли оскъдните си вещи с надеждата, че ще намерят приют.
Почти навлизахме във Времето на бурите и дъждът, а след него снегът и вятърът връхлитаха върху тези окаяни бежанци и от двете страни на коловоза се срещаха проснати тела, покрити за щастие от бързо натрупващия сняг.
Не ми беше нито студено, нито мокро, чувствах се като бебе, което скоро ще се роди, но все още не иска да излезе в грубия и суров свят. Щях да се родя за мигновена смърт, защото в мига, в който щях да убия императора, щях да се пронижа сам с ножа.
„И какво от това?“ — мислех си замаян. Този живот беше непоносимо бреме. Всичко бях изгубил — любимите си хора, владетеля си, уважението, приятелите си — а сега и честта ми беше обречена, защото кой щеше да повярва, че съм омагьосан, щом извърша най-тежкия грях и убия бащата на своята нация? Щяха да шепнат как Дамастес е бил съблазнен от злия крал на Майсир да убие своя най-добър приятел и владетел. Може би щях да получа миг отдих, преди да се върна на Колелото, преди Сайонджи да ме осъди сурово, както знаех, че ще стори — мен, цареубиеца, предателя, чудовището — и да ме изплюе обратно, за да започна живот в някоя ужасна низша форма, та да изкупя извършеното зло.
Все пак бях достатъчно жив, за да усетя, че сме се приближили до Пенда и полесражението. Долавях миризмата на кръвта, острото усещане за надвиснала опасност, и се размърдах, почти буден. Другият Дамастес ме усети и отново ме натика на дъното. Престорих се, че му се подчинявам, и се загърнах в пустош. След това се озовахме на фронтовата линия — мръсносив сняг, пръснати човешки тела, повалени дървета и разрушени сгради.
Започнаха преговорите да ни се разреши да влезем в Пенда. Не обръщах много внимание. Другият Дамастес се съживяваше все повече, сетивата му се изостриха, беше готов за най-голямата си, единствената задача в краткия си живот.
Майсирските униформи се смениха с нуманцийски и настъпи голяма радост за това, че най-сетне сме опасени, че сме сред приятели. Другият Дамастес се преструваше на безмерно щастлив, после каза на водача на размяната на пленници, моя приятел трибун Линърджис, че „Дамастес“ има изключително важно съобщение за императора.
— Желанието ти съвпада със заповедта, която получих — отвърна Линърджис. — Трябва незабавно да те заведа при Негово величество.
Другият Дамастес изрази задоволство и тръгнахме през фронтовите линии, през бойните позиции, през опустошените улици и разрушените сгради на Пенда към центъра, към двореца, в който се бе настанил командният щаб на императора.