Бях невъоръжен, но какво от това? Можех да убия един дребен мъж като Тенедос по сто начина с голи ръце, преди някой да успее да ме спре.
Погледът ми се проясни донякъде, но беше все едно, че гледам всичко в лъскаво бронзово огледало. Всичко беше червено, жълто, оранжево. Започнах да изпадам в паника, да търся шанса си, единствения шанс, но все още не виждах шанс, а време не ми оставаше.
Влязохме в голяма стая с маси, покрити с карти. В огромната камина пращеше огън, а до нея стоеше император Тенедос. Беше облечен скромно, като редови войник, но униформата му беше ушита от най-хубава тежка коприна, а ботушите му бяха лъснати като огледала.
Понечих да коленича, но Тенедос вдигна ръка.
— Не, не, Дамастес, мой най-добри приятелю. Добре си дошъл у дома, честито спасение.
Изправих се и закрачих към него, все по-бързо с всяка следваща крачка. По лицето му пробяга тревога, бях вдигнал ръцете си, пръстите им се бяха стегнали, готови да се впият в гърлото му, и някъде зад себе си смътно чух ужасения вик на Линърджис.
Но аз — истинският аз — се оказах твърде коварен за другия Дамастес, за неговия създател азаза и за неговия господар, крал Байран Майсирски. Преди ръцете ми да посегнат към императора, се хвърлих встрани, към жаркия огън и пращящите му пламъци.
Усетих как другият Дамастес изкрещя от ужас, а после обичните пламъци се пресегнаха, поеха ме и ме прегърнаха, и нищо друго нямаше освен нажежената до червено агония, а след нея — съвсем нищо.
Очаквах да се събудя и най-сетне да видя лицето на Сайонджи или на някоя от нейните страховити прояви, или — може би най-добре — изобщо да не се събудя повече, да се изплъзна между острите й нокти и да потъна в радостта на пълната забрава. Но вместо това усетих под и над себе си мека ленена тъкан, топлината на одеяло отгоре и благоухание, докоснало ноздрите ми.
Отворих очи и видях, че съм в огромна спалня, в царствено ложе. До мен седеше император Тенедос.
— Добре си дошъл, Дамастес, приятелю — промълви той тихо.
Сигурно просто…
— Не, не сънуваш — каза той. — Нито си мъртъв.
Но помнех огъня, помнех разкъсващата болка около мен и изпитах ужасен страх, страх, който всеки войник ще признае. Има и по-лоши съдби от това да бъдеш убит: да бъдеш изтерзан, осакатен, покрит с такива грозни белези, че родната ти майка да потръпне и да избяга с ужас. Виждал съм мъже и жени, взимани в прегръдката на Шахрия и останали живи — с обезобразена, сиво-бяла, като огладен от водата плавей плът, болката ги разкъсва при всяко движение. Но болка нямаше. Ръката ми неволно се вдигна и опипа лицето ми. Усетих мека, топла, здрава, ненакърнена от белези плът.
— Не — продължи императорът. — И белези нямаш — усмихна се мрачно. — Магията ми се погрижи за това.
— Как?
— Държиш ли да знаеш? Наистина ли държиш? — не трябваше да кимвам. — Имаше три пленнички. Знатни, така поне се представиха, майсирки. Престориха се, че страстно желаят двама от моите домини, а те се оказаха достатъчно глупави да се поддадат на съблазънта. Храната на пира беше отровена и вместо любов моите войници намериха смъртта си. Решил бях да ги накажа с ужасна смърт, смърт, каквато се полага на всеки цивилен, дръзнал да вдигне ръка срещу мой офицер. Но после ми хрумна друго, след като ти се опита… след като направи това, което майсирската магия те принуди да направиш. Направих някои заклинания и трите жени бяха одрани живи. Кожата им замени твоята и част от тяхната кръв тече в жилите ти. Черно беше деянието — ала не изпитвам никакво угризение. Още по-черна цена трябваше да заплатя, но я платих с радост, не само като твой император, а и като твой приятел. Ти си ми нужен, Дамастес. И ти дължа огромен дълг.
Част от мен потръпна от императорските думи, но друга част от мен кипна от гняв. Трябвах му отново? Как щеше да ме предаде този път?
Но императорът продължи:
— Ти лежа като труп четиридесет дни в това Време на бурите, едва дишаше, хранеше се само с бульон, и то рядко, но е истинско чудо, че се върна толкова бързо. Всичко знам, Дамастес а̀ Симабю. Докато ти се рееше между световете, между живота и смъртта, направих друга магия и открих ужасното проклятие, наложено ти от крал Байран и неговия слуга, и как си убил верния Карджан и е трябвало да убиеш и мен.
— Това беше чудовищно и тези свини ще си платят по най-чудовищен начин — продължи той. — Защото тази война тепърва започва. Още веднъж добре дошъл, Дамастес. Сега ще те призова за най-великите дела и ние двамата, заедно, ще постигнем своя най-велик триумф.