Тенедос стана.
— Да. Ти си ми нужен, за да поведеш армията ми към победа. Защото сме ужасно затънали тук, в Пенда. Но връщане назад няма. Може да има само един край: или ще бъде унищожен Майсир, или ще рухне Нуманция. И ти ще си този, който ще се погрижи да не е Нуманция.
Не изчака отговора ми. Излезе с бързи крачки от стаята.
Какви чувства изпитах ли? По-уместен би бил въпросът какви не изпитах. Мислите ми кипяха часове наред. Жив бях, и заради това трябваше да съм благодарен. Но все още изпитвах болка и част от мен искаше забвението вместо връщането в живота. Благодарен бях на Тенедос и в същото време ръмжах от яд, че нямаше да престана да му служа, че щеше да ме връща — както сега — отново и отново от гроба, само за да се сбъднат поредните му блянове, блянове на безумец, отвъд границите на реалността.
Но избор нямах. Трябваше да си възвърна силите. Бях цял-целеничък, но изтощен. Цял… но когато намерих огледало и се видях, имаше промени. Най-очевидната беше, че косата ми не само бе изгоряла като факла, но, опасявах се, нямаше да може повече да израсте буйна като преди. Кожата ми наистина беше лъскава и гладка, ала потръпнах пред мръсната шега, че е „също като женска“. Но в ъгълчетата около очите ми имаше бръчки и ми се стори, че изражението ми е станало друго: по-твърдо и по-студено.
Все още се чувствах изтръпнал, несигурен в никого и в нищо. Имаше само една искра, и тя бе смътната надежда, че може би някак ще успея да намеря Алегрия. Това ме накара да осъзная още нещо. Единствената възможност да я намеря бе точно в това, което искаше императорът: да спечеля тази война.
Не знаех, а и сега не знам, дали императорът беше разбрал за Алегрия и как любовта ми би могла да ме отклони. Може би знаеше. Беше достатъчно проницателен, за да разбере какво е станало в Джарра и да използва това знание, както би използвал инструмент, както би използвал всекиго, за да постигне целите си.
А и клетва бях положил. Това, не по-малко от всичко друго, ме върна към живота.
Държим на верността.
Добре. Смъртта не ми беше позволена. Забвението бе недостъпно за мен. Тогава щях да го дам на други. Това, изглежда, желаеше Айрису. Айрису… или по-вероятно Сайонджи, в проявлението си на Смърт.
Добре. Това проявление щях да приема за своя невяста, за свой аватар, и щях да срещна Смъртта на белия й кон, с високо вдигнатите мечове, с усмивката на черепа, лъснал под черния плащ.
Вече щяхме да сме трима: императорът, аз и Сайонджи.
А светът нека дълго да пищи в ужас и агония.
22.
Пробивът
В тринадесетия ден от Времето на ражданията нуманцийската армия разби обкръжението около Пенда и удари на юг. Имахме три цели: да унищожим армията на Майсир; да овладеем и окупираме Джарра; и въпреки че тази не беше заявена гласно и изглеждаше някак мътна, или да отнемем трона на крал Байран, или да го направим васал на императора.
Беше изтекла почти година от началото на войната, като повече от половината от това време беше изгубено в Пенда. Когато най-сетне можех вече да ставам от леглото, се оказах затънал в проблеми и техните причини. Първо се подчиних на собствената си заповед и се разпоредих всички мои подчинени, които бръмчаха като комари наоколо, да вървят по дяволите и да ме оставят на мира, освен ако не ги повикам или наистина не е спешно.
След това, с позволението на императора, призовах всички трибуни и генерали. Словото ми към тях беше кратко и изрично: Водим война. Ще спечелим тази война. Ако се наложи, ще я спечеля сам и ще убия последния майсирец с отсечената на дръвника глава на последния генерал, имал безочието да оспорва командите ми. Това събуди усмивките на тези, които исках да се усмихнат, и стъписване у някои други. Последните си отбелязах наум като хора, заслужаващи повечко внимание.
Йонджи и Льо Балафре се задържаха последни.
— Ще се бием ли най-после? — попита Йонджи. — Или да кажа на хората си да чакат още една реколта от нивичките, дето са засели до дупките, в които живеят?
Льо Балафре отговори вместо мен:
— Ще се бием.
— Това добре — рече с крива усмивка Йонджи. — Но дали ще победим?
— Мисля, че нямаме друг избор — отвърнах му.
— А, винаги има друг избор. Само дето може да не му хареса на човек.
— Пораженец — каза ухилено Льо Балафре.