— Не. Реалист.
— Разкарайте се и двамата — заповядах. — Време е всички да се хванем за работа.
Крайно време беше. Проблемите бяха прости и, съвсем очаквано, започваха от най-горе, от императора. Едно е да заповядаш на един взвод да атакува хълма, който е пред очите ти, или дори да заповядаш на корпус да атакува кръстопътя, който може да се види от удобния генералски команден пост. Съвсем друго е да ръководиш цяла армия, разпростряла се в кръг от петнайсет мили около полуразрушен град, армия с всичките нейни паразити. Императорът беше изгубил контрол, по зла ирония — точно като своя зет, Агуин Гуил, когото така злостно беше сгълчал за маневрите му.
Усилията му бяха насочени само към това да установи контрол. Когато атакуваше, маневрата му нарушаваше основното правило: избери си една цел и нанеси удара с цялата си сила. Императорът се колебаеше, без да заложи твърдо на нито един план, поради което нито един не успяваше. Всичките му замисли убиваха повече нуманцийски войници, отколкото майсирци. Те имаха хора, които да пожертват. Ние нямахме.
Бях се опасявал точно от това, докато слушах за забавянето на армията ни още в Октагона. Но единственото, което можех да направя, бе да се закълна, че няма да позволя повече императорът да изпадне в такава невъзможна ситуация. Нали точно затова съществувахме ние, неговите трибуни и генерали — смятах неговите провали по-скоро за наши. Той, в края на краищата, беше императорът, владетелят, а не пълководец, колкото и да се смяташе за такъв в бляновете си. Но всички ние си имаме блянове, които не могат да се изпълнят.
Давах си сметка за всичко това по-ясно от всички. Повечето от мен беше мъртво в един изпепелен замък, наречен Иригон, а останалото беше някъде там, в дълбокия вражески тил. Мъчех се да не мисля за Алегрия и продължавах да трупам проблеми.
Императорът, и това го забелязах от лично наблюдение, имаше още един недостатък, за който смътно си бях давал сметка. Избираше си фаворити като всяка царствена особа, но фаворитите му можеха да останат такива за не повече от час или ден. След това друг се оказваше помазаникът и мечтите на предишния за слава повяхваха. Отначало си помислих, че Тенедос просто е колеблив, но след това разбрах, че се държи по този начин преднамерено, въпреки че така и не можех да реша съзнателно ли е, или не. Докато поредният придворен лакей мечтаеше за своя бляскав миг, нямаше да заговорничи. Никакви заговори нямаше, разбира се, но допускам, че тези, които носят корони на главите си, никога не могат да са сигурни дали една усмивка не крие кама. И за сетен път бях доволен, че никога не съм мечтал за нещо повече от това да бъда войник.
Този проблем беше нерешим, но след като го осъзнах, лесно се справих с него. Просто следвах собствените си планове, редовно ги обсъждах с императора и не обръщах никакво внимание кой генерал е вечерял предната нощ на императорската маса и защо не съм бил поканен и аз.
Решиха се и други лични въпроси. Тримата ми подофицери — Свалбард, Кърти и Манич — бяха повишени в легати и да върви по дяволите всеки, който щеше да ахне заради „неофицерското им поведение“. Трябваха ни воини, а не учители по танци. Също така повиших и Балк, онзи буен някога легат от Кальо в командир на моите Червени пики — и ги върнах до пълен състав, като хладнокръвно лиших други части от най-доброто.
Доколкото можех да си позволя да мисля за лични неща, исках да науча повече за бившата си съпруга, но си давах сметка, че колкото и завоалирано да поставя въпроса, ще се забележи и все някой ще поклати глава за „горкия Дамастес“, който продължава да бленува за оная. Тъй че не питах и научих само, че доколкото е известно, тя все още е в изгнание в Иригон и е станала за посмешище заради своето хладнокръвно преследване на Негово величество.
Най-тайният ми проблем беше убийството на Карджан. Колкото и да ме уверяваше умът ми, че съм го направил под властта на друг, че не е било по моя воля, все пак се чувствах опозорен и омърсен. Чудех се дали кръвта може да изчисти проблема и бях решил да се опитам да го направя. Но малко по малко и това заглъхна в ума ми, докато затъвах в други грижи.
Предишната година Нуманция беше събрала ужасно слаба реколта; докато провизиите стигнат до нас, минаваше цяла вечност и често пъти се оказваха развалени.
Същото ставаше и с резервите ни, които трябваше да подменят фронтовите части. Бяхме прехвърлили границите с близо два милиона души и бяхме загубили — убити, ранени или изчезнали — почти сто и петдесет хиляди. Трябваха ни не само нови попълнения, за да възстановим армията, но и повече войници, за да извършим пробива при Пенда. Новият Гвардейски корпус трябваше да приключи с обучението си, докъдето и да е стигнало, и да тръгне в поход на юг към нас — и щеше да понася поражения по пътя си. Армията не беше положила усилия да се сприятели с майсирските селяни при прехвърлянето на границата и, съобразно имперската политика, беше „секвестирала“ продоволствие от околната територия.