Възложих задачите на Йонджи: удряш право през пробива и навлизаш толкова навътре, колкото можеш. Зад теб ще има тежка конница и конна пехота. Продължаваш да атакуваш, докато не започнеш да понасяш сериозни загуби, след което оставяш по-тежките части да настъпват пред твоите редици. И нанасяш колкото може повече щети на противника.
— Искаш да кажеш, че държиш да не загинем всички срещу майсирските позиции? Много оригинален план. Браво!
— Не че държа много на вас. Просто е много скъпо да обучаваме нови кръшкачи.
— Най-после — каза Йонджи. — Най-после малко благоразумие във висшето командване. Приготви се, свят. Краят иде. Умар ще се събуди, Айрису ще си измъкне главата от задника и Сайонджи ще се появи в новия си облик, като богиня на агънцата и на цветята.
Засмях се.
— Свободен си.
Братството отпрати заклинанията си. Ако магията беше видима, фронтът ни щеше да изглежда, все едно че зад него казани с катран бълват черни валма дим и тежките облаци се търкалят над майсирците, та техните магове да не видят нищо.
Атаката започна малко преди обяд.
Трябва да е било страховита гледка, да видиш стегнатите нуманцийски формации, прииждащи по склона — безкрайни вълни, носещи смърт. Посрещаше ги буря от стрели, копия раздираха въздуха и падаха наши бойци. Но пробойните в редиците ни се запълваха бързо и приливът се изливаше неумолимо, и разцепваше фронта на Майсир.
Двамата с императора стояхме на един преден пост и наблюдавахме как армията ни се излива надолу в кървавата лавина. Първото ни знаме се развя зад вражеските окопи. Дадох знак на един от куриерите.
— Намери трибун Сафдур, предай му поздравленията ми и го помоли от мое име да започне атаката си!
— Слушам, сър!
Свалбард стоеше до мен, хванал юздите на коня ми.
— Ваше величество, вече тръгвам.
— Така си и мислех — отвърна сухо Тенедос. — И ще ме оставиш да се мотая тук, без нищо да мога да направя, освен да метна няколко заклинания, нали?
— Такъв съм си, ваше величество. Егоист, както винаги.
Усмихнахме се един на друг и за един кратък миг стената на предателствата между двама ни сякаш изчезна. Но спомените ме жегнаха отново, извърнах глава и се качих на седлото. Конят ми беше великолепен кафяв жребец, изпълнен с ярост и стръв, обучаван за конни състезания за един майсирски благородник. Все пак нямаше опит в битки и подскачаше нервно. Чудесен кон, но не беше нито Лукан, нито Рабит. Бях го нарекъл Бригсток.
Зад наблюдателния пост чакаха моите Червени пики, облечени в пехотински униформи, за да се прикрие присъствието ми на фронтовата линия. По мой сигнал капитан Балк изрева команда и всички яхнаха конете и захвърлиха сивия си камуфлаж. Може би трябваше да остана отзад и да насочвам посоката на битката. Но щях да излъжа себе си. Разполагах — по-точно императорът разполагаше — с компетентни трибуни и генерали. Сега беше моментът да им се доверя.
Исках да видя кръв и да усетя как тръпне в ръката ми сабята, щом срещне на пътя си кост. А може би търсех нещо друго. Може би.
Поехме надолу в тръс, пиконосците оформиха плътна редица от двете ми страни.
Зад нас идваше конницата на Нуманция, страховита зад многобройните знамена и тръбния зов. Над сто хиляди конници поеха надолу по склона за битка.
Гвардейците ни все още поддържаха подобие на строй, въпреки че битката вече се раздробяваше на малки гнезда от яростни единични схватки. След броени мигове майсирците видяха тежката конница и чух писъците им, заглушаващи победните викове и воя на умиращите.
Пиките рязко се снишиха. Врагът се поколеба, после побягна. Отначало по двама-трима, после все повече и повече, и огъващата се отбранителна линия рухна. Продължихме към тила им, през отломките на фронтовата линия. По-храбри и по-умни войници оформиха каре — един кон няма да нападне плътна стена от копия. Изревах: „Галоп!“ и се понесохме напред. Бригсток се озова пред пиконосците ми, точно както исках.
На двайсет стъпки — после на десет — пред нас настръхна стена от копия и малко преди да стигнем до нея, се изправих на стремената и рязко дръпнах юздите. Като добър скачач, какъвто бях разбрал, че е, Бригсток полетя и се прехвърли над копията, в центъра на карето, и пред мен беше майсирският офицер. Пиката ми го прониза в гърдите, той се вкопчи в нея, залитна назад и я изтръгна от ръцете ми. Извадих сабята и обърнах Бригсток към редицата на карето. Но редица нямаше. След като командирът беше паднал, формацията се разсипа — мъжете захвърляха оръжията си и бягаха.