Капитан Балк се озова до мен, ококорил очи от възхищение. Не го измъкнах от заблудата — ако беше помислил какво стана току-що, щеше да съобрази, че бях направил единственото възможно нещо и че то е много далече от какъвто и да било героизъм.
Продължихме в лек тръс, в челото на тази непобедима маса, без да обръщаме внимание на отстъпващите около нас майсирци, освен когато не се опитваха да се бият или да останат на позиция — повечето от нас поне. Видях как един легат, не от моите пиконосци, прониза с копие един от бягащите и как трупът се затъркаля надолу по склона. Легатът изрева ликуващо и се намръщих от този рев на човек, мислещ си, че убийството е забавление като лов на глигани. Но следващият, когото нападна, се оказа много по-умен, завъртя се, преди пиката да успее да го прониже, издърпа я и острието се заби в лепкавата кал. Дългият прът на пиката изхвърли легата през главата коня му на земята. Докато легатът се окопити, майсирецът вече беше върху него и видях как камата в ръката му два пъти се вдигна и падна. След това го порази стрела и той се просна върху тялото на убития от него нуманциец. Продължихме напред.
Тук-там майсирски офицери и калстори успяваха да спрат хората си, изсвистяваха лъкове и стрелците мятаха залпове жилещи стрели по нас. От кон не може да се стреля точно, но опитните ми леки стрелци изчакваха, докато се приближим едва на няколко разтега, след което стреляха по групи, не поединично. Срещаха се конници, сражавахме се, лично убих няколко души, и продължавахме напред. Очите ми, умът ми с радост поглъщаха пурпурния вихър на битката.
Прехвърлихме поредния хълм и видяхме шатрите на тиловите позиции на Майсир. Мъже и жени запищяха, щом ни видяха, и побягнаха. Конницата удари по лагера като вихър, сабите засвяткаха по хора, шатри и въжета. Възцари се хаос. Видях как тук-там мъже скачат от конете и започват да плячкосват. Един нахлу в някаква все още несъборена шатра и след миг излезе, помъкнал на рамото си пищящо от ужас момиче, почти дете.
Подкарах Бригсток, наведох се над врата му, ударих с плоското на сабята кожения шлем на нуманциеца и той се свлече. Момичето избяга и се скри в тълпата. Дано да го пленеше някой с по-благородни намерения.
След това се озовахме отвъд шатрите и офицерите деряха гърлата си: „Влез в строй!“, „Престрой се!“, конниците овладяха хаоса и се подчиниха. Обърнахме бързо назад в някакво подобие на формация и бяхме готови да ударим откъм тила и да се съединим с Гвардейския корпус. Вече надушвах победата.
Трибун Сафдур препусна напред в галоп, с двама сигналисти и знаменосец, готов да заповяда атака. В този момент видях, или по-скоро не видях нещо, пришпорих Бригсток и го подгоних бясно след Сафдур. Сигналистите вече бяха надигнали роговете си и им извиках да задържат. Дръпнах юздите.
— Сър! — викна Сафдур. — Нещо не е наред ли?
— Да! Погледни! — и посочих към бойните линии.
— Нищо не виждам.
— Точно така. Къде е димът, прахта? Къде е боят?
Той примижа в мъглата.
— Нищо не виждам! Какво става? Гвардията трябваше да…
— Трябваше. Но не е. А ние сме много зад фронта. Без никакво проклето от боговете подкрепление!
Сафдур се ококори, разбрал, че сме попаднали в челюстите на жесток капан.
— Какви са заповедите ви, сър?
Можех да му изръмжа да каже своите заповеди. Не аз командвах проклетата му от боговете кавалерия. Но нямаше време за капризи.
— Майсирците, изглежда, не са разбрали, че са ни спипали. Или че почти са ни спипали. Трябва да се върнем при своите линии, преди да са се опомнили.
— Вярно, сър. Ще заповядам отстъпление.
— Не. Само ще паникьосаш хората. Няма да е отстъпление. Ще ударим назад, право през тях. Посока… — посочих порутените храмови кули на Пенда в далечината — натам. Теренът е достатъчно плосък и равен. Развърни хората си в широк клин. Няма да спираме, докато не стигнем Пенда.
Сафдур кимна. Не беше лош офицер, стига да не се откъсваше много от по-старшите.
Подадоха нов сигнал и домините на конните полкове препуснаха към нас. Сафдур изрева няколко заповеди и офицерите се върнаха при частите си. Времето изтичаше — прашни облаци пехотни части прииждаха в марш, в плътни редици, като рояци разярени пчели, идващи, за да ни обкръжат и унищожат. Но ние се задвижихме първи, ходом, и полковете в движение се развърнаха в заповядания строй. Видях колко плавно се задвижиха — като добре смазан механизъм — и се изпълних с увереност. По дяволите да върви милионният враг! Всеки от нас струваше колкото десет — не, петдесет от тях.