Тенедос изчака и Ерни, естествено, закима енергично. Льо Балафре и Линърджис се усмихнаха, с коравите усмивки на вълци, гледащи от билото овце, останали без пастир. Само на лицето на Петри все още имаше сянка на съмнение.
— Трибун? — обърна се към него Тенедос.
— Не знам, ваше величество. Хубаво е да се мисли за пълното унищожение на Майсир. Но според мен сгрешихте. Мисля, че днес трябваше да си вземем днешното, а за утрешното да мислим утре.
Очаквах гняв, но гняв не последва.
— Не, Мерша — каза кротко императорът. — Този път аз виждам по-далече. Утре ще е най-големият погром за Майсир. Ние ще настъпим по целия фронт, докато те очакват да е от пробива, който направихме днес. Щом побегнат, конницата отново ще тръгне напред и ще ги помете. До вечерта всичко ще е свършило. Освен победните викове. Обещавам ви го.
Погледът му срещна очите на Петри и ги задържа с онзи блясък, пред който корави мъже се огъваха като върба, и Петри се усмихна, със същата вълча усмивка като на Льо Балафре и Линърджис.
— Да, сър. Сигурен съм, че сте прав.
Четиримата отдадоха чест, аз също, въпреки че все още не бях удовлетворен.
— Трибун Дамастес — каза императорът. — Останете за момент, ако обичате.
— Разбира се, сър.
Той изчака, докато другите напуснат, хвана ме за лакътя и ме отведе настрана от адютантите си.
— Изоставен ли се почувства, Дамастес? Изоставен отново?
Бях леко смутен.
— Да, сър.
— Не ти ли хрумна, че изобщо не се съмнявах в способността ти да се върнеш — с всичките си бойци, — след като бях принуден да променя плановете си? Не забравяй, че си има причина да бъдеш моят първи трибун.
Погледна ме в очите, с безизразно лице. Изведнъж последните остатъци от яда ми изчезнаха. Разсмях се, а Тенедос се усмихна и започна да се смее и той.
— Е, добре. Стига оплаквания. Между другото, имаш ли свободно време да вечеряш с мен?
— Не, сър. Ще трябва да се погрижа за разполагането на…
— Глупости! — изсумтя той. — Твърде късно е за по-сериозни промени, а за дребните би трябвало вече да са се погрижили подчинените ти. Не съм ли прав?
— Прав сте, сър — отвърнах с неохота.
— Значи проблемът е уреден. Освен това ми изглеждаш малко измършавял и подозирам, че не си толкова оздравял, колкото ти се иска. Но вместо бульон ти предлагам най-вкусното печено в тази огладняла страна. Пресни зеленчуци. Най-грандиозния пай със сметана. Вместо млечна попара… е, да, вино ти няма да искаш. Но се научих да правя една смес от разни сокове, която ще накара и най-големия светец да зареве за музика и прелестни девици. Хайде, Дамастес. Ела да се поразходим и да вечеряш с мен.
И точно това направихме, все едно че се разхождахме край езерцата в Никиас. Чувахме стоновете на ранените, виковете и отговорите на часовите, гласовитите команди на сержанти и офицери, но умовете ни не засичаха всичко това. По-скоро тишината щеше да прозвучи като сигнал за тревога. Говорихме си за какво ли не, за минало и настояще… и тогава нещо ми хрумна.
— Ваше величество? Мога ли да задам един може би груб въпрос?
— Защо не? Тъкмо ще мога да ти отговоря грубо.
— Какво правим след това?
— Унищожаваме Майсир.
— А после?
Тенедос ме изгледа, физиономията му беше ледена.
— Не разбирам.
— Ще имаме ли мир? — попитах. — Не е ли това краят на всяка война?
Тенедос въздъхна.
— Ще ти дам отговора, който предлагат моите провидения, но не знам дали ще ти хареса. Не. Мир няма да има. Винаги съществува друг враг. Майсир има противници по границите си и те ще станат наши. Освен това сме длъжни да продължим завоеванията.
— Защо? — попитах стъписан.
— Защото иначе… ще загинем — каза императорът. — Човек или расте, или загива. Една нация расте, като разширява границите си. Един мъж расте, като не отстъпва пред предизвикателството, пред опасността, пред славата, а винаги приема с радостно сърце тези студени приятели за своя компания. Не е ли така?
Загледах се към мигащите като милиони звезди светлини на майсирските лагерни огньове; съзнавах, че моят отговор не може да е неговият.
Мисля, че му омръзна да чака.
— Хайде — подкани ме Тенедос. — Да видим какво са измислили готвачите ми.
— Да — отвърнах умислено. — Да видим.