На заранта майсирците ги нямаше. Дали с магия, дали с ловкост и хитрина, бяха вдигнали становете си — бяха оставили огньовете да ни заблудят — и се бяха изтеглили на юг. На юг, към Джарра.
23.
Кървави пътища на юг
Потресени до дъното на душите си, се строихме и поехме по петите на майсирската армия. Намерихме я на по-малко от два часа езда от Пенда. Или по-скоро намерихме рота конни стрелци. Те стреляха по колоната ни и побягнаха, преди разгърналата се конница да може да ги догони. В бъркотията две роти негарети удариха обоза ни и плениха няколко фургона.
Така започна дългото пускане на кръв. Всеки ден ни удряха в тила, по фланговете, рядко в челото. Оттеглящите се майсирци рядко се задържаха на позиции за бой. Когато го правеха, частта беше изключително храбра и се сражаваше до последния човек. Но тези „славни победи“ не носеха нови отличия за полковите ни знамена, битките се водеха на някой затънтен кръстопът или за някое изоставено селце с не повече от десетина колиби. И при всяко сражение понасяхме жертви.
Майсирците — също. Петри пресметна, че убиваме по четирима майсирци за всеки наш загинал. Но винаги се намираха нови и нови майсирци, стичащи се да служат, готови да умрат. Понякога се сражаваха добре, по-често се предаваха или бягаха. Но все пак се биеха и никой от пленниците ни не хранеше съмнение, че крал Байран ще ни унищожи до крак. Колкото и странно да беше, мнозина от тях въпреки това искаха да преминат на служба при нас. Един например сви рамене и заяви, че било достатъчно да преживее деня колкото може по-добре. Утрешният ден щял да си носи своето зло.
Селяните наистина бяха храбреци — но не и офицерите. Когато пленихме един, той дори не попита за хората си, а само за своя откуп. В същото време държаха да се отнасяме с тях като с много важни особи, каквито си въобразяваха, че са.
Надявахме се да установим някаква връзка с майсирската армия, тъй като пленниците изцеждаха ресурсите ни по-бързо, отколкото мудно точещите се кервани с продоволствие можеха да ги възстановят. Но изпращаните ни с магия или с мирното знаме послания не получаваха отговор.
Представете си нуманцийската армия в триумфалния й поход през Майсир. Твърде лесно е да си въобразите горда фаланга от конници в бляскави доспехи и храбри пехотинци, маршируващи в стройни редици зад тях. Разбира се, в авангарда би трябвало да е самият император Тенедос и неговият преблагороден трибун Дамастес а̀ Симабю.
Ето ви я реалността: кипяща маса от хора, разпростряла се на три левги ширина, стига околността да е достатъчно равна, за да позволи походната ни колона да се развърне, проточила се назад чак до предишния лагер. Имаше много повече от двата милиона бойци. С нас вървяха амбулантите, продаващи било от чувала, понесен на гърба, или от колата. С нас бяха жените, от всички провинции на Нуманция, и още повече — майсирки, тръгнали с нас в похода.
С нас бяха многобройните пленници, влачещи се мудно и едва охранявани. Понякога по десетина от тях се отскубваха и побягваха, за да потърсят убежище в някоя близка клисура. Понякога ги оставяхме да избягат, друг път стрелци или пиконосци ги подгонваха и ги избиваха, по-скоро за да облекчат скуката на похода, отколкото от страх, че ще се присъединят към своята армия.
Имахме коне, волове, камили от пустините на Роудан и кой знае още какво. Но повечето от нас вървяха пеш. Колите бяха какви ли не — от царствената каляска на императора до талигите за ранените, снабдителните фургони, подвижните кухни, плячкосани впрягове, селски каруци и двуколки.
При Властта на Десетимата нуманцийската армия в поход приличаше на евакуиран град. Двамата с Петри бяхме свели нещата до едно-единствено правило: всеки, който е в походната колона, се бие. Никакви изключения. Но това се оказа твърде тежко, твърде мъчително, пък и един офицер, особено старши, все пак заслужава няколко привилегии, нали? Тъй че най-напред се появяваше товарният кон, после — фургонът, после цял малък керван, и най-сетне цяла лудница от готвачи, носачи, слуги и прочие и прочие. Чух, че офицерите на един полк имали десет товарни коня, които уж носели неприкосновения им запас, а всъщност карали вино. Знам със сигурност — въпреки че го разбрах много по-късно, — че един генерал имаше цели петдесет камили с багаж за него и за слугите му. Излишно е да уточнявам, че всички тези луксове бяха недопустими за редовите бойци.
Само едно нещо беше останало от преустройството: все пак се движехме стабилно, все пак се придвижвахме бързо. Тръгвахме призори, спирахме за пет минути на всеки час, а на всеки пет дни си давахме еднодневен отдих. При всяко спиране, един час преди да се стъмни, изваждахме дългите десет стъпки колове, които носехме, всеки една педя дебел и подострен в единия край, и вдигахме заграждения срещу атаки.