Всеки походен ден взимахме по четири левги и не допускахме случайни засади. Онези, които изоставаха, можеха да ни настигнат, докато вдигаме лагера. Но твърде често не го правеха. Някои ги избиваха негаретите и бойните групи, изтезаващи фланговете ни, но по-често ставаха дезертьори, скитащи из околностите и разчитащи на острия си ум и на ножовете си. Обикновено тъкмо те извършваха най-тежките престъпления срещу майсирските селяци. Обикновено.
Бавно, но много стабилно, толкова стабилно, колкото се върти Колелото, напредвахме на юг през Майсир.
Времето на раждането свърши и настъпи Жаркото време. Горещините бяха тежки, сухи, пустинен зной, който изпичаше. Прахта се вдигаше и увисваше в гъстия застоял въздух. Покриваше конете ни, телата и душите ни. Онези от нас, които вървяха в авангарда, не го правеха толкова от храброст, а защото предпочитаха случайната вражеска стрела пред това да се давят в сухия тежък и прашен въздух и да виждат само задника на мъжа пред себе си.
Щом излезех встрани от главната колона, виждах по неколцина конници, изчакващи шанса си да прережат нечие гърло или да откраднат фургон. Щом ги подгонехме, се оттегляха. Понечехме ли да ги преследваме, се натъквахме на засада.
Беше Жаркото време, но климатът беше странен. Ту беше изпепеляващо сух, ту по небето изведнъж се понасяха облаци и прогизвахме от леден дъжд. След няколко мига дъждът секваше и започвахме да газим в лепкава кал, после се спичаше като тухла и прахта отново се вдигаше.
Негаретите понякога се събираха до петдесет души и конницата се подготвяше за контраатака. Но атаката така и не идваше. Накрая кавалерията даваше отбой, и отново яхваше конете при следващата поява на негаретите. Това продължаваше ден след ден и конете започнаха да мрат, изтощени от непрекъснатата готовност да ги пришпорят.
Други коне също измираха, защото не можехме да намерим достатъчно фураж, освен още зелената ръж и пожълтялата от сушата трева. Конското месо, варено или печено, стана част от храната ни. Ездачите по фланговете започнаха да търсят две растения — един корен с вкус на чесън и някакъв нисък храст, чиито широки листа бяха люти като пипер. И двете служеха, за да скриват колко гнило е месото за вечерята ни. На спирките ни всеки пети ден готвачите полагаха неимоверни усилия, но рядко успяваха да осигурят прясно опечен хляб за всички, особено за войниците, сражаващи се по фронта и фланговете на колоната, въпреки че за щаба винаги имаше предостатъчно.
Небето бе невъзможно синьо или оранжево, дебнеше ни враг, неизменните свеби се простираха до безкрай, извън въображението. Войниците изпадаха в меланхолия; някои излизаха отвъд крайните постове и току се чуваше приглушен вик. Притичваха и намираха издъхващия или умрял войник, с меч или копие, оцапано от собствената му кръв. Както бях забелязвал и преди, обикновено се самоубиваха млади войници. Повечето новобранци стигаха до тази точка на отчаянието, но ако намереха сили да я преодолеят или ако отдельонните им командири ги следяха зорко, имаха шанс да станат истински воини.
Колкото до болните и ранените ни, онези, които все още можеха да се тътрят, вървяха със своите части. Никой не искаше да остане в болничния фургон. Войниците чувстваха, че единственият им шанс е, ако останат с приятелите си в строя. Когато можехме, изпращахме тежко охранявани фургони и оставяхме гарнизони в селата. Твърде често тези малки гарнизони, попълнени от болни и сакати, биваха нападани от групи на местната съпротива и хората ни умираха в ужасни мъки.
Един ден императорът беше изпаднал в хладен гняв и никой, дори домин Отман, не можеше да разбере защо. Аз най-сетне успях. По куриер беше пристигнало кодирано запечатано съобщение. Съдържанието му не можело да се довери на хелиограф, а трябвало да се предаде лично.
Научих за него, както и за отговора, само защото използвах шифровчика на Тенедос за своите тайни заповеди, а той не се отличаваше от повечето хора, занимаващи се с тайни неща: не можеше да издържи, без да каже поне на един за ужасните тайни, които крие. Тъй като аз пък не казвах на никого, той често ги споделяше с мен.
Съобщението беше дошло от Кутулу. Той уведомяваше императора, че в столицата отново действат разколници и че техни водачи са двама от бившите членове на Властта на Десетимата, Скопас и Барту. Все още не мислели за въстание, но обсъждали дали императорът все пак не се нуждае от един върховен съвет, който да смъкне част от бремето на управлението от плещите му, особено за „по-ежедневните въпроси“ на държавата. Засега заплаха не съществуваше, но Кутулу грижливо разследваше всички замесени.