— Анархия — изсъска Тенедос. — Изпадне ли една страна в хаос, кой може да каже дали ще може да се възстанови редът? Никой от двама ви явно не е осъзнал колко близо до пропастта ни доведе гражданската война, с товиетите и Чардън Шир зад нея. Аз — ние — загубихме почти всичко!
— Сега ме съветвате отново да хвърля зара със самодоволната надежда, че всичко след това ще се оправи някак от само себе си — продължи той. — Двамата случайно да помните, че товиетите действат и тук, в Майсир? Не мислите ли, че това безумие само ще ги окуражи? А какво ще причини то на определени класи в Нуманция? Не мислите ли, че една такава прокламация отново ще разбунтува тях? Като нищо у дома може да избухне ново въстание, докато ние се бием в тази ужасна страна. Изобщо не горя от желание да се събудя внезапно с жълто копринено въже около шията.
— Не мислех, че двамата сте глупаци — изсумтя Тенедос. — Но вече изобщо не съм сигурен в това. Сега ме оставете. И повече пред никого не споменавайте за тази идея, под страх да не предизвикате гнева ми и най-суровото ми наказание. Вървете!
Йонджи излезе бързо. Застанах мирно и отдадох чест, преди да напусна. Императорът не ми отвърна.
Йонджи ме чакаше пред шатрата. Очаквах, че ще е заслепен от гняв, понеже познавах добре нрава му. Аз самият също бях ядосан. Но това, че беше пребледнял, можеше да е само от страх, а винаги си бях мислил, че това чувство е непознато на кайтеца.
— Какво има?
— Не тук. Ела.
Отведе ме на едно ниско хълмче, далече извън лагера.
— Съжалявам за отговора на императора — започнах. — Не беше прав. Все още мисля, че планът ти е…
Йонджи махна с ръка.
— Забрави за идеята ми. Императорът все някога ще разбере, че човек, който толкова леко нарича другиго глупак, обикновено гледа себе си в огледалото. Нуманциецо, ние сме в ужасна беда.
— Не те разбирам.
— Виж какво. Не съм нито магьосник, нито жрец. Но позволи ми да те попитам нещо: императорът много пъти е твърдял, че служи на Сайонджи, нали така? Богинята на хаоса, нали?
— Хаос, война, Колело, прераждане.
— Но най-вече на смърт и разруха, нали?
— Да.
— Казва, че е необходимо да се руши, преди да можеш да съградиш отново, нали?
Кимнах.
— Мисля, че е съвсем очевидно, че досега служеше добре на богинята. Но сега ни каза, че се страхува от хаоса, нали? Какво ще си помисли според тебе Сайонджи, стига да съществува, ако е чула тези думи? Какво ще си помисли за най-добрия си слуга, а?
Никога не съм твърдял, че съм силно вярващ, нито че съм се занимавал задълбочено с теология, но изведнъж ме обзе вледеняващ страх и неволно погледнах нагоре към тъмните далечни небеса.
— Проклина хаоса. Проклина богинята — каза Йонджи. — Мисля, че току-що чухме как слугата на Сайонджи заяви своята свобода, заяви, че вече не е нейният васал, без дори да осъзнае какво каза. Не мислиш ли, че тя ще потърси мъст, мъст по-голяма, отколкото бяха наградите й?
— Стига, Йонджи — опитах се да го успокоя. — Боговете са далече и рядко чуват глупавите приказки на някой си човек.
— Може би — отвърна той. — А може би току-що чухме как беше предречена съдбата ни.
— Хайде стига — казах, вече леко раздразнен. — Освен това какво може да се направи?
— Ако съм прав, само три неща. Едното ще го премълча, защото още не съм готов за насилие срещу човек, пред когото съм положил клетва. Засега поне. Другото е да напуснем службата при този безумец, който си въобразява, че може да диктува на боговете.
— Хубав избор — отвърнах; мъчех се да скрия стъписването си от лекотата, с която Йонджи можеше да говори за цареубийство. — А третото?
— Можеш да дойдеш и да гледаш как ще се напия, симабюецо. Пиян и опасен. И ако си нещо повече от глупака, какъвто те нарече императорът, след това, което чухме, ти би трябвало първи да опразниш бутилката.
Когато на другата сутрин се събудих, все едно че изобщо не бях спал. Думите на Йонджи ме бяха накарали да си спомня казаното от оракула, докато напускахме селото му с колосалния храм високо в планините между Нуманция и Майсир: „Бога, комуто мислиш, че служиш, нему не служиш. Богинята, от която се боиш, не е твоят враг, а твоят враг е онзи, що се стреми към повече, иска да стане бог, но накрая няма да стане нищо повече от демон, че демони са вече истинските му господари.“
Замислих се дълбоко над думите му, мъчех се да намеря скритото им значение. Богът, комуто мисля, че служа? Айрису? Богът на войната Айса? Но той е само едно от многото проявления на Сайонджи. Тя ли беше богинята, от която се боях според него? Изглеждаше логично. Тогава кой беше моят враг? Крал Байран? Едва ли.