Можеше да има само един отговор: самият император. Никак не ми беше трудно да повярвам, че се стреми да стане бог. Но мой враг? Не, това не можех да го повярвам, въпреки злините, които ми бе причинил. И това, че служи на демон или на демони? Въпреки думите на Йонджи, съмнявах се, че се е отрекъл от Сайонджи или че тя го е прокълнала.
Всъщност възможно ли бе самият той да е проявление на Сайонджи? Също както Смъртта, с нейния череп, мечовете, белия кон, беше проявление на богинята разрушителка и съзидателка? Той — а и аз с него — определено бяхме върнали много хора при Колелото, за да ни запомни Сайонджи добре.
Но мъжът, комуто служех, да е пряко проявление на този кошмар? Тази ужасна мисъл ме сепна и ме събуди напълно. Потръпнах и отново си напомних за клетвата си.
Но докато ставах и отивах към походния умивалник, последните думи на оракула още кънтяха в ума ми: „Служи на когото щеш, служи комуто можеш, служи само на едного, а той с нищо не ще те възнагради.“
Придвижвахме се навътре в Киотските блата в последния ден от Жаркото време. Можехме да свърнем право на запад и след това да продължим по търговския път към Джарра, но щяхме отново да навлезем в пустинните свеби, а Тенедос си даваше ясна сметка за опустошителното им въздействие върху духа на войниците.
С помощта на магия императорът беше открил къде се стесняват блатата над Иртинг. Щеше да ни отнеме не повече от седмица, докато стигнем горите, граничещи с Джарра, а градът се намираше на още седмица поход навътре, поне според доста неблагонадеждните ни карти. Най-сетне императорът реши, че след като тресавищата са не по-малко опасни за майсирците, то там ще сме на равен терен. Когато армията нагази в тинята, някои взеха да се чудят: какъв терен?
Имаше пътища — всъщност не повече от пътеки из блатистата пустош, — но не много. Повечето бяха отъпкани от животни, но по-добрите според нас бяха направени от блатните хора. Пленниците ни казаха същото, в което ме беше уверил шамб Филарет: че обитателите на Киот изобщо не признават крал Байран. Затова се надявахме, че няма да си имаме толкова неприятности със съпротива.
Императорът заповяда да се отнасяме с блатните хора като с възможни съюзници, да няма плячкосвания и да не ги безпокоим. Това събуди киселата усмивка на Йонджи и смях у повечето офицери — не можеха да си представят как един нуманцийски войник ще се озове пред някоя тлъста кокошка или господарката й и само ще се усмихне и ще докосне с ръка шлема си. Но всъщност блатните хора общо взето бяха оставени на мира, след като за първи път се натъкнахме на едно от селата им.
Яздех зад челната прикриваща кавалерия, когато придвижването ни спря. Тръгнах напред с Червените пики да разбера причината. Заварих половин конен полк с тълпа гвардейци, струпана отзад, и широко блато. В средата му имаше село без защитни стени: двайсетина дълги, измазани с кал колиби със сламени покриви — всяка на два етажа — и покрита издигната платформа в средата. Около нея ровичкаха прасета и кокошки, но не се мяркаха никакви хора.
— Какъв е проблемът? — попитах домина, командващ конницата. Забелязах, че той заедно с още петима души от хората му са мокри до кости, въпреки че денят бе сух, макар и облачен и сив. — Какво задържа движението?
— Стигнахме до това село и започнахме да влизаме в него — отвърна малко смутено доминът. — Съгледвачите ми не можаха да намерят път, затова подкарахме право напред.
— И почнахте да затъвате — добавих вместо него. — Надявам се, че няма удавени.
— Няма, сър. Но затънахме здраво. Трябваше да ни вадят с въжета, сър. Пратих други съгледвачи да потърсят пътека до селото, за да можем, хъм, да преговаряме за продоволствие.
— Разбирам. — Зачудих се дали няма да е по-добре да заобиколим селото, но вроденото ми любопитство надделя. Освен това реших, че ще е добре да поопозная тези хора, след като щяхме да срещаме и други като тях.
От една от колибите излезе човек. Не беше висок, но беше много тежък и се клатушкаше. Носеше тояга под едната си мишница, кама в канията на колана и беше само по препаска, като че ли дрипа от останките на майсирска офицерска униформа. На гърдите имаше някаква много странна броня, която, щом се загледах по-внимателно, приличаше по-скоро на остъргани и съшити люспи от огромна змия или крокодил. Зачудих се дали не е пиян, защото газеше насам-натам през блатото, от едно тревисто островче на друго, а понякога — направо през водата.