Спря, когато стигна на два хвърлея от нас, и дълго ни гледа. Накрая събра ръце пред устата и извика на завален майсирски:
— Махайте се.
Слязох, отидох до края на блатото и му извиках в отговор, че не сме майсирци, а сме техни врагове и искаме да се договорим за мир, защото сме чули, че хората от блатата не понасят майсирците, и че врагът на нашия враг ни е приятел. Отговори ми с:
— Махайте се.
— Това е невъзможно.
Дебелакът постоя още малко, а после, без да каже нищо повече, тръгна обратно към колибата си по същия път на зигзаг, както на идване. Скри се вътре и въпреки всичките ни викове никой повече не се появи.
— И сега какво, сър? — попита доминът. Беше сериозен, но чух едва сдържан смях от войнишките редици.
Помислих, че държа положението в ръцете си.
— Смята, че е в безопасност, защото пътят към селото е под водата. Върти на зигзаг и ако пътеката не ти е позната, ще затънеш.
— И какво, сър?
— Наблюдавах внимателно къде стъпва — продължих. — Подредете няколко души в колона. Всички да са плувци. Други да застанат зад тях с въжета. Тръгваме напред, докато не налучкаме началото на пътеката. Намерим ли я, ще влезем в селото и ще видим каква песен ще ми запее онзи.
— Слушам, сър.
Така и стана и след един много мокър и много кален час началото на пътеката бе намерено. Няколко души закрачиха напред предпазливо, като мушкаха с пръти в тинята, и се оказа точно както казах — пътеката се открои малко под водата, покрита с чакъл и достатъчно широка, за да минат четирима души рамо до рамо. Забихме пръти от двете й страни, за да не я изгубим; нямаше начин въпреки многото си извивки да не ни отведе до мястото, където бе стоял мъжът.
— Чудесно. Свалбард… Кърти… Домин, дайте ми още шест души. Зад мен — зацапах смело напред пред очите на петстотин войници. Чувствах се малко глупаво, но си напомних, че един командир трябва да е готов не само да язди на паради, но да гази и в говната. Стигнахме до края на чакълената пътека без злополуки.
— Добре — вече се чувствах доста уверен. — Значи, той стоеше ето тук, а после тръгна ей натам…
И след четири крачки затънах дълбоко. Изплувах на повърхността, като плюех вода и кал, а Свалбард ме изтегли обратно на пътеката. Този път смехът от брега си беше съвсем истински.
— Да опитам аз, сър.
И едрият мъж загази в другата посока и здраво затъна в коварната тиня. Наложи се да го извлекат Кърти и още един войник. След това вече не държах много да съм водач и оставих други да търсят брод. Мина още час, но все още не бяхме го намерили.
Видях един конник да препуска към брега, доминът замаха с ръка и разбрах, че вестоносецът е от императора и че той се чуди какво по дяволите задържа движението. Е, добре, реших най-сетне. Блатните хора да си държат проклетото от боговете блато, пикал съм им на селото. Върнах се на брега и заповядах на домина да продължи похода, като заобиколи селището.
Заклевам се, че докато се отдалечавахме, чух над сивата вода откъм селото да отеква смях.
Времето на дъждовете започна и пътуването стана точно като преди година — хубав ден беше, когато само ръмеше, а лош — когато не можеш да видиш отдельонния си командир през пороя. Реките и потоците се вдигнаха, а пътят беше непрекъснато разкалян.
Една вечер — армията изчакваше инженерните части да вдигнат мостове над придошлата река — дойде вестоносец и ми съобщи, че императорът пита дали ще благоволя да вечерям с него в щаба на трибун Агуин Гуил. Отвърнах, че приемам с най-голяма радост, и подкарах назад в сгъстяващия се мрак към щаба на Гуил.
Отдалече видях огромния павилион, за чието превозване трябваха шест впряга; около него пращяха огньове. Дървото сигурно бе изсушено с магия, защото от четири дни не бях успял да стъкмя нещо повече от едва тлеещо пушече и за същото време не бях хапвал топла храна. Облизах устни, надушил чудесните миризми на печено телешко, току-що опечен хляб и подправки. Умората изведнъж ме зашлеви и се почувствах точно такъв, какъвто си бях — много мокър и много прегладнял войник, доста обезкуражен и на ръба на силите си.
Видях слуги, облечени в нови, чисти и сухи униформи, да подреждат съдове върху белите ленени покривки на масите — съдовете мятаха златни отражения от кристалните лампи, окачени над удобните столове. Чух весел смях, включително женски, чух звън на чаши и видях императорската карета, разпрегната отвън.