Дръпнах юздите на Бригсток и се смъкнах от седлото. Приближи се един легат и отдаде чест. Когато императорът пирува с трибуни, конниците и даже пиконосците са с твърде нисък ранг, за да държат конете.
— Трибун а̀ Симабю. Императорът се радва, че можете да го удостоите с присъствието си.
— Аз — още повече — отвърнах и закрачих към павилиона.
Обърнах се към легата да го попитам дали би могъл да намери малко зоб за Бригсток и видях в сумрака отвъд светлината на огньовете двайсетина мъже. Всички бяха пехотинци, едва ли имаше сред тях някой с по-висок ранг от редник или копиеносец, и всички бяха мокри, дрипави и мръсни, рошави и брадясали — досущ бостански плашила. Явно не бяха яли като хората от дни. Чистото по тях бяха само мечовете и копията им.
Познавах ги. Това бяха мъжете, които вървяха след мен от ужасното отстъпление при Саяна, през жестокостите при потушаването на товиетите и калийската кампания. След това бяха с мен в стотици безименни битки и сблъсъци по границите. Бяха мърляви, необразовани, груби. Воняха и ругаеха, опасни бяха да ги срещне човек край кръчми и бардаци.
Но винаги бяха край мен и щом заповядвах да тръгнат напред, ме кълняха като последния кучи син… и тръгваха. Мъже като тях гинеха непрекъснато, кога с предсмъртен вик, кога мълчаливо, или с последна груба шега на устните.
Сега гледаха навъсено към златния павилион.
Върнах се при легата.
— Сър? — на лицето му се изписа страх, все едно че трибунът го е хванал да прави нещо нередно.
— Онези мъже там?
— Да, сър?
— Бяха ли тук, когато пристигна императорът?
— Не знам, сър. Предполагам, че да.
— Той видя ли ги?
— Не мога да знам, сър.
Погледна през рамо към дрипавите войници.
— Нещо не е наред ли, сър? Да им заповядам ли да се махнат?
— Не. Но ще съм ви много благодарен, ако предадете на императора, че съм повикан по спешна работа. И не забравяйте да му предадете извиненията ми.
Вече не усещах дъжда, нито скърцащите си кокали. Яхнах коня, върнах се при реката и цяла нощ изкарах с инженерите, нагазил до гърди в леденото течение — стягахме грубо отсечените трупи.
На разсъмване някой ми подаде чаша хладен чай и парче клисав хляб и това ми се стори като пиршество. Качих се на Бригсток, подкарах по скърцащия мост и изревах на армията да тръгне.
Тресавищата така и не свършваха; само ставаха постепенно по-плитки и по-сухи и вече се срещаха повече тревисти хълмчета и дървета, израснали на здрава почва. Вече навлизахме в Белая гора и през воинските редици премина огромна вълна на облекчение, че най-лошото е свършило. Най-сетне можехме да видим през лекия дъжд — всъщност мъгла по-скоро — как теренът тръгва нагоре, към многобройни заоблени хълмове, почти планински подножия. Армията настъпваше към тях по малки полуостровчета, които се сливаха. Вляво и вдясно от нас — на запад и изток — беше последното блато. Ускорихме крачка, за да излезем на сухо, да намерим сух фураж и възможност да стъкмим огън на по-високия и сух терен отпред.
Последните ни части вече излизаха от сухите ивици земя, когато майсирската армия атакува — от блатото.
Магьосниците им бяха направили заклинания за объркване, за безразличие, за невидимост, тъй че никой да не се безпокои какво има на запад и да вярва, без дори да проучи, че там няма нищо освен кал и вода. Там се бяха укрили майсирците и изчакваха.
Нападнаха без никакъв сигнал, изригнаха от блатото и се понесоха към нас с бойни викове.
Трябваше да ни оставят пространство за паническо бягство. Ако теренът вдясно беше гора или свеби, бойците ни сигурно щяха да побегнат. Но с блатото от всички страни, освен напред, нямаше къде да се бяга.
Майсирците все още не бяха научили, че армията ни настъпва с годни за бой мъже, пръснати из цялата колона, тъй че не удряха само поддържащи части. След като бяха изклали кръшкачите и мъкнещите се назад, удариха по корпуса, командван от Мерша Петри и Мирус льо Балафре.
Двамата реагираха моментално и спокойно: заповядаха всички подразделения да се обърнат наляво и да се подготвят да посрещнат атаката. Офицерите и сержантите зареваха ужасни закани за всеки, който не избие своя дял от пет-шест майсирци, и Сайонджи дано да е на помощ на онзи, който се поколебае или помисли за бягство. Истината за войнското обучение беше налице: накарай един войник да се страхува повече от водачите си, отколкото от врага, и той ще се бие здраво и дълго.