Една от тях капна на ръката ми, кожата пламна и се съсухри. Огънят се усили, започна да ме поглъща, да изцежда силата ми и умът ми се стегна от болка и страх, спомнил си за големия огън, в който се бях хвърлил неотдавна. Другата ми ръка посегна към кръста и камата на Йонджи се озова в нея. Застъргах, изпаднал в паника, и пламъкът угасна, и болката се стопи, макар че целият ми ръкав беше обгорен. Отначало помислих, че е от среброто на ефеса и дръжката на ножа, но после съобразих, че съм докоснал пламъка с голата стомана.
Други мъже наоколо бяха направили същото откритие — стържеха с мечове, ножове и даже с върховете на стрелите малките огнени убийци и те изчезваха. Но някои не се оказаха толкова бързи или пък изпаднаха в паника. Телата им се превръщаха в пламъци, те падаха сгърчени и умираха. Коне скачаха на задните си крака, цвилеха от ужас и болка, също обгърнати в пламъци. Формациите за малко щяха да се разпаднат, но миг след това пламъците изчезнаха, все едно че дъждът ги беше потушил като ответно заклинание.
Императорът изпрати заповед по колоната Льо Балафре и Петри да атакуват. Но на тях заповеди не им трябваха — те знаеха много добре, че най-добрата контраатака е незабавната и че най-добрият начин да разбиеш засада е да щурмуваш право през нея. Двамата трибуни атакуваха първи, вдигнали високо саби, редом до знамената си. Бойците нададоха рев за Нуманция и препуснаха в атака.
Посичаха втората вълна и останките от първата вълна и продължаваха напред, редиците се огъваха и стягаха, дъждът отмиваше кръвта от копията и сабите. Настъпвахме неумолимо срещу вражеските линии.
Сега беше моментът да развърна конницата си, да ударя по левия фланг на майсирците и да ги откъсна. Само че…
Не твърдя, че притежавам и най-нищожна дарба в магията или някакъв усет за нея, освен присъщото за нормален човек. Така че може би чух нещо, някъде от много далече. Или може да е било някакъв блясък от броня, или знаме, или някакъв пламък дори.
Но без да искам, се зазяпах надясно, далече от редиците на майсирците, към изкусителния полегат склон, към който бяхме бързали. Великолепно място за лагер. Или за начало на атака, със склона, който щеше да усили тежестта на удара. А не бях видял друга майсирска конница освен съпровождащи отряди…
Призовах вестоносците си и отдадох резки заповеди. Повечето зяпнаха опулени. Викнах:
— Да, точно така! В галоп, проклети да сте!
Трибун Сафдур, който формално командваше кавалерията, също зяпна, но не каза нищо. Изпратих двама от щабните ми офицери назад към армията ни, единият да каже на императора за моята глупост и неподчинение, другият — да помоли Линърджис, командващ корпуса точно зад мен, да атакува едновременно с нас.
Огромната маса на нуманцийската конница бавно възви надясно, встрани от майсирската атака, нагоре по склона — най-глупавото нещо, което бях правил през живота си, и дадох знак да препуснем в тръс. Роговете изкънтяха и чудовищният брониран юмрук се изпъна напред. Смуших Бригсток в галоп и се понесохме през конниците от двете страни. Озовах се в челото на кавалерията, с моите Червени пики по петите ми.
Мъже и коне, като закалено острие, се втурнахме нагоре по полегатия склон, през билото и се врязахме в майсирската конница. Бяха изтеглени назад, изчакваха своя час за изненадваща атака, когато се всякохме във фланга им, както пика се забива в незащитения с броня хълбок на воин. Опитаха се да обърнат, но се оказаха твърде бавни и ги пречупихме, както чук троши кристал на късчета.
Един замахна с боздуган и оставих веригата на оръжието да се усуче около пиката ми, след което го изтръгнах от ръката му. Той се обърка, не знаеше какво да направи, и Кърти го прониза. Хвърлих безполезната вече пика в лицето на друг майсирец и оставих на Свалбард да го довърши. Със сабята в едната си ръка и камата на Йонджи в другата парирах замаха на вражески меч, замахнах към нападателя си, не улучих и той изчезна в гъмжилото.
Към лицето ми полетя копие. Сниших се настрани, в окото на копиеносеца се заби стрела и той рухна от коня си. Останалото без ездач животно понечи да ухапе Бригсток, той изцвили и го изрита в главата, докато изкормвах един тичащ към мен мъж, размахал меч над главата си. Други двама се спуснаха към мен, блъснаха се един в друг, изругаха, забих сабята си в корема на първия, той изпищя и го отпратих назад към другия, посякох и него в бедрото и двамата загубиха всякакъв интерес към мен.