Битката продължаваше безкрай. Разбивахме редиците им, оттегляхме се, престроявахме се и отново се врязвахме в строя им. Оглеждах се за знамена, които можеше да отличат крал Байран или още по-добре — неговия азаз, почти заслепен от гняв и с надеждата бързо да сложа край на това сражение и на цялата тази проклета война, но не видях нищо.
Видях обаче петдесетина мъже на еднакви бели жребци, всички облечени в черно, с жълто знаме, развято над главите им. В челото им беше мъж в тежко снаряжение, с шлем без забрало. Познах го: Раури Реуалд, командирът на конницата им, срещали се бяхме в Джарра; той също ме позна веднага и заповедите, които изревахме, бяха едни и същи:
— Онзи там! Дръжте го! Убийте го!
Моите Червени пики и неговите телохранители връхлетяха едни срещу други и около мен се възцари пълно безумие. Някой посече към крака ми, едва усетих болката и видях малко кръв, докато замахвах, и мечът му — с ръката от рамото — изхвърча във въздуха, след което забравих за него.
Друг майсирец залитна от невидимия за мен удар, ударих го по шлема и го смъкнах от седлото. Може да съм убил още един, двама или трима, не помня точно.
Но помня много добре изведнъж отворилото се пространство сред хаоса на битката, без никой друг вътре, освен Реуалд на неговия танцуващ възбудено на място бял кон и мен. Отбих меча на Реуалд, после опитах забиване и острието безвредно издрънча в тежкия му нагръдник. Той замахна с все сила към мен, поех удара с щита си и ръката ми изтръпна.
Реуалд отвори уста да изреве нещо — някое ужасно предизвикателство несъмнено, което да екне във времето, и нямах друг отговор, освен светкавичното забиване в лицето му: острието прониза черепа, влезе в мозъка му и шлемът му изхвърча във въздуха. Очите му зейнаха, той изрева в предсмъртна агония и се свлече от седлото.
Но хората му не прекратиха боя. Вихрената смърт продължи цяла вечност, докато най-сетне на полето не останаха да лежат само плувнали в кръв коне, подритващи, преди да издъхнат, и грамади облечени в черна броня тела, стенещи отчаяно, преди да се покорят на призивите на Сайонджи. Ала твърде много бяха жертвите и на моите пиконосци. Зяпнах, за да си поема дъх; не помнех да съм дишал от часове, от дни, и видях отвъд кървавото поле препускащи отчаяно конници, захвърлили оръжия, и други, вдигащи ръце да се предадат, и разбрах, че съм спечелил битката.
Тогава императорът хвърли последното си заклинание срещу майсирците в блатата. В първия миг никой от нас не разбра какво става, но майсирците, сякаш обезумели, изведнъж замахаха ръце във въздуха, задращиха лицата си, закрещяха от болка, забравили за бой и за всичко… и нашите войници се врязаха в тях.
Заклинанието беше съвсем просто — най-обикновени конски мухи. Конски мухи, само че невидими. Ухапването им пареше като майсирския огън, ужасната болка разкъсваше ума на боеца… и оставяше нападателя му да довърши спора. Огъващата се майсирска линия се прекърши и хиляди войници започнаха да хвърлят оръжията си и да се предават, или да бягат.
Най-сетне бяхме срещнали майсирската армия и я бяхме разгромили. Но формална капитулация нямаше. Никакъв сигнал не последва нито от крал Байран, нито от джедаз, висшето командване на армията му. Останките от армията на Майсир отново побягнаха на север.
Но императорът беше доволен.
— В ръцете ни са — заяви той. — Кралят им не може си позволи тази война да продължи. Не и след това поражение — след което добави нещо странно: — А цената си струваше. Сега силата е на наша страна. Пътят ни към Джарра вече е открит.
Но цената беше ужасна. Почти тридесет хиляди от най-добрите ни воини — пехота, кавалерия, ударни части — бяха мъртви, издъхваха или бяха тежко ранени на това безименно бойно поле. Заклинателите и лечителите ни правеха каквото могат, за да помогнат на ранените. Твърде често не оставаше нищо освен къса молитва за упокой и парче плат върху празните вече очи. Сред мъртвите бяха Мерша Петри и първият му адютант Филак Хертон, за когото искрено вярвах, че е бил за него повече от другар, че е дал любовта си на моя приятел.
Тази нощ вдигахме клади и принасяхме жертви.
Гледах лумналите пламъци и си спомнях за Мерша, този сдържан, сух, груб понякога мъж, чийто единствен живот беше армията.
До мен беше застанал някой. Обърнах се и видях, че е Льо Балафре. Кракът му беше бинтован, а едната му ръка — в превръзка през рамото. Дълго се взираше в огнения мемориал на Петри и едва чух думите му:
— Беше хубава смърт. Нашата смърт.