Отворих уста да изрева заповед, но гърлото ми се беше задавило.
— Ще влезем — най-сетне промълвих, не толкова като първи трибун на армията си, колкото като хленчещ юноша. После се овладях. — Предупреди стражите си, моля те.
— Стражите ми нямат нужда от предупреждения — отвърна тя и се изкикоти. — Те знаят всяка моя мисъл.
Забравил напълно за хората си, за всичко друго, освен неистовата нужда да остана сам с любимата си в някоя стая с огромно легло, тръгнах замаян през портата.
— Моите воини, сър — каза тя с лек реверанс. — Сигурно помните, че бяха известни с други свои… задължения — погледнах нагоре към бойниците и изсумтях. Всички стражи бяха облечени като за бой, с шлемове и ризници. До тях бяха опрени копия. Но от кръста надолу всички до един бяха голи и никой не отвърна очи от бдителния си пост, за да ни погледне с любопитство. А още по-странното беше, че куровете на всички — с най-различна големина — бяха щръкнали в пълна ерекция.
Чак тогава си спомних къде ги бях виждал — когато надникнах през една врата, която трябваше да е затворена, и ги видях да лежат върху нарове, с щръкнали нагоре членове, очакващи новия клас. И си спомних как ги наричаха дарлиадите според Алегрия: кончета за игра.
— Кралските войници дойдоха — обясни тя — и казаха, че трябва да напуснем, да опразним Джарра, защото злите северняци идвали и не бивало да оставаме за варварствата им. Суматохата беше пълна и се скрих на едно място, където знаех, че никой няма да ме намери. Защото знаех, че ти ще си с варварите и че няма от какво да се боя. Но се сетих, че може да мине време, докато дойдеш, и не исках да… да се запознавам с нуманцийски войници, които можеше и да не изслушат разказа ми. Стражите ни, разбира се, потеглиха с дарлиадите. Но „кончетата за игра“ си бяха тук и тъй като непрекъснато се хвалят с мъжеството си, реших да им дам възможност да се докажат. Намерих оръжия и брони в едно мазе, направих им с чернило бради и мустаци, защото майсторите им бяха направили едни и същи лица. Според мен дотук се справиха доста добре, нали?
Но вече едва я чувах, ушите ми бучаха.
— Алегрия — казах хрипливо, замаян. — Имам нужда от теб. Богове, колко те искам! Веднага!
— На вашите заповеди, сър — отвърна ми скромно тя.
— Ако знаех, че се каниш да свършиш толкова бързо, щях да те любя с уста. Не знаех, че у един мъж може да има толкова много.
— И още как. След теб не съм бил с никоя.
— Забелязвам, че още си твърд, като мъжете ми на бойниците, сър, тъй че нищо няма да загубим — тънкият й гласец стана хриплив. — Хайде, люби ме отново. Богове, колко те обичам!
Дрехите ни бяха разхвърляни около нас, лежахме на дебелата черга пред мигащия огън в камината. Без да излизам от нея, я подхванах за кръста и я вдигнах. Дългите й крака се увиха около бедрата ми. Понесох я към малкото легло. Но видях нещо по-хубаво — дълга, висока до коленете ми, отрупана с възглавнички пейка в единия край на стаичката — и я поставих върху нея, с устните й на самия ръб.
— Ти излезе — разочаровано промълви тя. — Изливаш се от мен.
— Няма да е задълго — отвърнах, смъкнах се на колене и членът ми отново се плъзна във влагата й. Задвижих го силно, почти излизах от нея с всеки тласък и тя застена.
Стоновете й се усилиха и тя зареди думи — мръсни думи, и моето име сред тях. Краката й се вдигнаха до раменете ми, стиснах ги здраво, дълбоко в нея, завъртях бедрата й и тя изкрещя и свърши.
— Няма ли да е чудесно, ако тази нощ ми даде твоето дете? — промълви тя замаяно.
Думите й моментално ме върнаха към реалността.
— Искаш ли това?
— Разбира се. Станала съм съвсем безсрамна, Дамастес, и всичко, което бих могла да измисля, за да ме свърже с теб… какво пък, това може да стигне.
— Няма нужда да правиш нищо повече от това, което вече направи — отвърнах й искрено. — Защото съм твой. Толкова задълго, колкото поискаш.
— Вечно много ли е дълго? — прошепна тя.
Малко преди разсъмване умът ми се върна и се сетих, че съм проявил пълно безгрижие за хората си, за сигурността им. Изругах се за глупостта си и станах, без да събуждам Алегрия, навлякох наметало на раменете си и отидох до прозореца със страх от това, което можех да видя. По най-близката крепостна стена крачеше Червена пика, а долу в двора обикаляха други двама часовои.
Не, не бяха имали нужда от мен и ме бяха дарили с няколко часа щастие. Знаех, че никой няма да каже и една дума за моята злоупотреба, нито за благодеянието, което ми бяха направили. И се заклех, че тези мъже при първа възможност ще получат от мен най-високи награди за благодеянието си към мен.