Но като че ли никой не изпита злоба към мен заради Алегрия.
Забелязах, че това не са единствените неща, които липсват. Имаше вино в изобилие, сладкиши, какви ли не чайове и най-редки видове консервирано месо и зеленчуци. Но прясно месо нямаше, нито живи добичета за клане. Нямаше хляб — само сухи напукани самуни в запечатани складове. Имахме си подвижни пекарни, но тогава се натъкнахме на друг проблем: нямаше почти никакво зърно, нито за хляб, нито за фураж за конете.
Времето се влоши — зимата се приближаваше.
Тенедос беше обзет от някаква инерция и прекарваше часове в библиотеките на крал Байран. Никой не знаеше какво проучва. Предполагах, че очаква вест от крал Байран, вест за примирие, за капитулация. Но такава вест не идваше.
Попитах за плановете му и той каза, че сме принудени да продължим да гоним бързоногите майсирци, да ги гоним, ако трябва, до най-далечното море. Намекнах, че армията ни едва ли е в най-добрата форма за продължаване на кампанията, особено след като наближава зимата. Каза ми да не се заблуждавам от пъстрия й вид. Топлото майсирско облекло било също толкова добро, колкото и нуманцийските униформи. Освен това всеки ден пристигали подкрепления.
За последното беше прав, но не беше ходил да види новите попълнения. На всеки сто души, прехвърлили нуманцийската граница към Майсир, петнайсет загиваха от ръцете на разбойници или негарети. Други осемнайсет биваха покосени от болести. Още двайсет и един идваха с куцукане до Джарра, болнави или ранени, подходящи само за попълнение на вече претъпканите къщи, превърнати в лазарети.
Дойде вестта за голямо поражение в тила ни. Разбойници, групи за съпротива, струпали се в Киотските блата, прехвърлили тайно река Анкър и нападнали гарнизона ни в Иртинг. Бяха помели нашите до последния мъж и бяха държали града два дни.
Само късметът бе помогнал на новосформирания Гвардейски корпус. Опитният му генерал беше изпратил напред съгледвачи, преди да влезе в града. Беше щурмувал и Иртинг отново беше наш — но корпусът бе принуден да се превърне в градски гарнизон, вместо да подкрепи редиците ни.
Алегрия ме възседна на дългата пейка в трапезарията, езикът й заигра с моя, тя се притисна в мен, простена, щом я стиснах за задника и я дръпнах силно към мен, и свърши. Рухна, заровила глава в рамото ми, и тялото й запулсира около члена ми. След малко вдигна глава.
— Тежа ли ти?
— Ни най-малко.
— Казваш го само от учтивост.
— Не. Обичам да усещам гърдите ти, смачкани така.
— Колко мило го каза — изправи се и се прозя. — Май трябва да помислим за сън.
— Трябва — съгласих се. — Утре трябва да стана рано и да разбера защо онези проклети от боговете стражи като че ли си въобразяват, че армейските пекарни са само за тях. После ме чака военният трибунал над онзи видиотен млад капитан, който не само е нарушил всички устави, предизвиквайки своя домин на двубой, но и е проявил лошия вкус да го убие на всичко отгоре.
Бяхме по средата на много късна вечеря, нищо повече от рядка супа и сухари, което би трябвало да ви даде представа колко оскъдна бе станала храната, когато ни облада страстта.
Тя отиде до един от прозорците и се загледа в нощта. Бяхме се настанили в огромен палат. Доскоро беше принадлежал на майсирския командир на кавалерията и настаняването ми тук беше съвсем уместно.
— Какво ни чака? — попита тя.
— Не знам.
— Капитан Балк спомена нещо за зимуване в Джарра и продължаване на войната през пролетта.
— Не виждам как може да стане това. Какво ще ядем? С какво ще храним конете? Ако останем тук, само ще отслабваме все повече.
— Знаеш ли, Дамастес — почна тя предпазливо. — Моля те, не разбирай погрешно това, което ще ти кажа. Обичам те и ще остана с теб толкова, колкото поискаш, ще направя всичко, което поискаш, и ще отида където поискаш. Но не мисли, че някога ще стана нуманцийка.
Не отговорих.
— Аз съм майсирка — продължи тя, без да се обръща. — Това все пак е моята страна и дълбоко в сърцето си все още мисля, че крал Байран е моят владетел, нищо че сега императорът властва над живота ми. Не очаквай от мен да се радвам на това, което сполетя моята страна, въпреки че идването ти промени целия ми свят, даде ми живот, за какъвто не бях и мечтала.
— Никога не съм си мислел друго — отвърнах искрено.