— Това не те ли безпокои?
— Не е добре да се оставиш да те безпокоят неща, които не можеш да промениш, нали?
Тя се обърна към мен.
— Благодаря ти. Наистина те обичам.
— И аз те обичам.
Ръка за ръка, отидохме в спалнята, която си бяхме избрали за тази нощ.
Заявлението на Алегрия за верността й към крал Байран и отечеството й не ме притесни. Друго ме притесни: какво ни чака, наистина? Не можехме да изоставим Джарра и да продължим по дирите на Байран през дивите лесове, не и след като земята зад нас беше пълна с враждебно население. Не можехме и да останем да зимуваме в Джарра, освен ако не намерехме някакъв магически източник на храна. Виждах само една възможност. И трябваше веднага да отида при императора и да му я кажа.
— Дамастес, много ли си уморен?
— Не, сър. Нито съм луд, нито отчаян, нито предателски настроен, нито оглупял.
— Ще приема всичко, без последното — каза императорът. За моя изненада, не се беше разгневил. — Нелепо е да твърдиш, че трябва да се оттеглим, след като откакто влязохме в Майсир не сме правили нищо, освен да печелим битки.
— Никакво друго решение не виждам — отвърнах. — Силите на армията се стапят с всеки изминал ден. Рано или късно майсирците ще осъзнаят това и тогава…
— Тогава ще ги смажем окончателно — каза Тенедос. — Помисли си, приятелю. Как мога да изляза пред армията и да заявя, че се оттегляме? Как биха могли те да запазят почитта си към мен? И нещо друго, което може би не ти е хрумнало — продължи той. — Нуманцийската армия никога не е познавала поражение. Никога. Даваш ли си сметка колко малко от нас изобщо знаят как да отстъпват? Ти… аз… няколко от онези главорези, които държиш около себе си, които бяха с нас, когато ни изтласкаха от Кайт, и това е всичко. И не виждам начин да упражнявам отстъпление с войската точно сега.
— Не, приятелю — каза той и ме стисна за рамото. — Отстъплението е дума, която не съществува за нуманцийците. Рано или късно крал Байран ще се вразуми и тогава войната ще свърши. Остави на мен да се грижа за голямата стратегия, а ти прави това, в което си най-добър — грижи се да правиш това, което заповядам.
Нищо повече не можех да направя и си замълчах. Но докато дните ставаха все по-къси и нощите — все по-дълги, армията започна да разбира опасността, пред която бе изправена. Ценни вещи все още се търгуваха, но най-желаните вече бяха станали най-важните — консервирана храна, зимни дрехи и здрави ботуши. Самият аз бях станал част от черния пазар: възползвах се безсрамно от ранга си. Осигурих си два груби впряга, изоставени от майсирците, всеки с екипаж от по осем коня. Ако напуснехме Джарра, щяха да возят не само Алегрия, а и багажа, който щеше да ни е нужен за зимния поход.
Попитах Свалбард и Кърти дали имат нещо против новите си задължения. Те се изсмяха гръмко и отвърнаха, че това, което искам от тях, е ужасно, но все някак ще преглътнат унижението. Исках консервирано и сушено месо, сухари, стимулиращи чайове и твърди сладкиши за храна, бренди и овес за конете. Освен това помолих двамата си мошеници да потърсят златни антиквариати, които да могат да се тикнат по джобове и на дъното на чували, неща, които селяците можеха да приемат за достатъчно ценни, за да се съгласят да ги разменят за храна.
Исках дебели кожи и тежки ботуши за мен и Алегрия, както и за двамата си слуги. Накрая им казах да приготвят четири багажни торби, които все пак можехме да носим или да окачим на седлата на конете, ако изгубим впряговете.
Заповядах на капитан Балк да потърси същите неща за моите Червени пики. След като не можех да помогна на всички, трябваше да помогна поне на най-близките около мен.
Нищо повече не оставаше, освен да чакаме. Следващата стъпка щеше да се направи от императора. Или от майсирците.
Домин Отман ми изпрати вестоносец с поздравите на императора и дали бих пожелал да отида до Октагона, да поговоря с лицето, което ще намеря там, и евентуално да предложа обяснение на Негово величество.
В затвора заварих един капитан, когото помнех смътно от командването на имперското разузнаване, и половин дузина гвардейци. Отряд съгледвачи беше открил, че затворът все още си има обитател, свит в една отдалечена килия. Беше брадясал, можеше да е и на трийсет, и на шейсет години, и съвсем обезумял.
— Сам… да… сам съм вече… съвсем сам — заломоти той, без да го питат. — Щото не исках да тръгна с другите… нищо, че килията беше отворена… Знаех, знаех, че е капан… смъртта чакаше отвънка… моята смърт, а можех да си остана здрав и читав вътре… в утробата ми… Измъкнах се после… като мишица… Имаше хляб, винце имаше… виното на тъмничарите… Трупа на Шикао видях… заплюх го кучия син… Веднъж ме изтезава той… смях се, о, как се смях…