— Старче — прекъсна го капитанът. — Кажи на този човек това, което каза на мен.
— О, не, не, не. Много е фин той, хубавец е.
— Не е. Той е твой приятел.
— Приятел? — попита скептично лудият.
— Имаш думата ми.
— Дума… дума… никакви думи нямаше… само тая дивна тишина, когато си заминаха всички.
— Другите затворници?
Лудият закима.
— Къде отидоха?
— А… — очите му лъснаха като на плъх. — Отидоха те… долу.
— Напуснаха ли града?
— О, не, не, нее. Задача си имаха, казаха им. Да чакат, пък после да направят каквото им казаха.
— Защо?
Лицето на брадатия се промени, стана почти нормално.
— Защото — зашепна той — им дадоха обещание. Обещание от… — озърна се да се увери, че никой няма да го подслуша — от азаза. Една задача. Една работа, и ще им опростят всичко. Ще са свободни, когато кралят се върне в Джарра.
— Какво трябваше да направят?
— Още не, о, не. Още не — мъжът се задави.
— Какво трябва да направят?
— А, но това е тайна, и ако ти издам тайната, азазът ще разбере и ще ме удари.
— Няма да те удари. Вече си в безопасност. Вече си в нуманцийски ръце — намесих се аз.
Лудият се смя дълго и силно, все едно че му бях казал най-смешната шега.
— О, не, не, не. Не съм в безопасност, не и от него, никога.
— Кажи ми какво трябва да направят тези затворници. Още ли са в града? Къде се крият? — попита го настойчиво капитанът. — Сър — обърна се той към мен. — Успяхме да измъкнем това-онова от него. Нещо става тук, или скоро ще стане, но няма да ни го каже. Бих го разпитал с… други средства, но не знам дали ще е успешно.
— Не, не, не — заграчи лудият. — Изтезанието не върви. Не свърши работа за кучите синове на краля, нито за типовете на азаза, дето вадят нокти, няма да свърши и на вас.
За миг сякаш говореше съвсем разумно и се вкопчих в този миг.
— Кажи ни каквото иска да разбере капитанът и ще си свободен. Свободен и богат.
— И после — умрял. О, не. Не, не. Но ще ви кажа едно. Те са там. Те са тук. И скоро ще ги видите. Много, много скоро.
Мъжът се свлече на каменния под на килията и очите му блеснаха някъде надалече, далече извън затворническите стени. Поклатих глава.
— Представа нямам за какво говори. Пратете извиненията ми на императора.
Придърпах тежкото наметало и наместих колана на сабята си. Движението привлече очите на затворника.
— О, да. Ще ги видите — повтори той. — Ще ги видите, о, да. Скоро. Много скоро.
25.
Участта на Джарра
Събудих се замаян, озадачен защо светът наоколо е станал оранжев, оранжев и с червени пламъци, и усетих, че ми е трудно да дишам. Пожар! Притичах гол до един от прозорците и отворих рамката, без да ме е грижа за студения вятър.
Огънят идваше от все още запечатания, така и непроучен палат на азаза. Пламъците изригваха нагоре, чак до ниските, понесени от вятъра бурни облаци и към нас се търкаляха гъсти валма задушлив пушек.
Алегрия се беше събудила и й казах да се облече топло, като за път, защото около един магьосник нищо не става случайно. Навлякох си дебели панталони и вълнена риза, високи до коленете ботуши и тежък кожен елек. Въоръжих се с правия си меч и камата със сребърната дръжка на Йонджи от другата страна на колана. Взех си обшити с метал ръкавици и шлема и затичах надолу по стълбите, като виках Червените пики да се строят. Вече се бяха вдигнали, затягаха коланите на оръжията и ботушите им тропаха към конюшните.
Огънят беше сигналът и навсякъде из Джарра мъже и жени излизаха припряно от скривалищата си. Всеки носеше накиснати с масло парцали, стомана и кремък. Малки огньове замигаха в мазета, складове и дюкяни, после започнаха да се усилват, все повече и повече. Други огньове идваха от нечовешки източници, като ордата огнени мухи, сътворени от майсирските бойни магьосници, сипеха се оживели от самия въздух и капеха по сухо дърво, бали с плат и напоени с бренди складове. Джарра, изградена най-вече от дърво, прегърна огъня като любовник.