Пращенето на пламъците ставаше все по-силно и вече трябваше да викам:
— Капитан Балк!
— Сър?
— Вземи Свалбард, Кърти и още двама. Погрижете се дамата ми да бъде отведена на безопасно място. Аз ще поема командването на пиконосците.
— Слушам, сър — отвърна той и стисна устни; заповедта явно не му харесваше, но ми беше все едно.
— Императорът! Към императора!
Изведоха цвилещите от страх коне, метнахме се на седлата и препуснахме в галоп към двореца на крал Байран. Но огънят вече ни беше изпреварил, някои от кулите пушеха и по стените пробягваха пламъци.
По коридорите цареше лудост — придворни и военен персонал тичаха и крещяха заповеди, без никой да се подчинява. Сграбчих един тъпак за рамото и го разтърсих здраво.
— Императорът! Къде е?
— Напусна покоите си… В големия кабинет, ей там!
Затичах натам, с пиконосците след мен, отворих с трясък вратата и нахлух. И тук имаше огън — малък, кротък огън зад решетката на камината. Императорът носеше халат на ясновидец и беше наредил да избутат настрана големите маси за военни карти. Двама послушници рисуваха знаци върху лъскавия тъмночервен под. Тенедос беше съвсем спокоен.
— Добро утро, Дамастес. Майсирците най-после се разбудиха.
— Да, сър. А вие ще напуснете веднага. Трябва да отидете на безопасно място.
— Като му дойде времето. Когато успея да победя този огнен дух, който е обсебил Джарра.
— Сър?
— Млъкнете, трибун! Това е заповед.
Закрачих из залата. Кипях отвътре, но мълчах, за да не преча на магията. Императорът припяваше монотонно, мърмореше и помощниците му и половин дузина от Братството опитваха заклинания. Но светлината зад големите прозорци ставаше все по-силна и по-силна.
— Изглежда — заговори императорът, все още спокоен, — че магията на азаза, която е стихийна според мен, има силен корен.
Извиках на Отман да приготви каляската и багажа на императора и подканих Тенедос да се облича. Свитата му от придворни и магове нямаше нужда от подкани и докато изтичаме навън, повечето вече бяха изчезнали. Натиках почти насила императора в каляската и казах на кочияша да кара право към палата на азаза, да отвори близката порта в стената и да излезе от града.
— Но… може да има вражески войници.
— Войниците са „може би“ — пожарът е сигурен! Действай!
Подчини се, макар и с неохота, и каляската се затътри. Пратих за ескорт всичките си пиконосци. Ако отвън имаше майсирци, нямаше да им трябват командите ми.
Метнах се в седлото на Бригсток и препуснах към щаба на най-близкия гвардейски корпус. Подминах една къща, в която преди три нощи двамата с Алегрия се бяхме отбили да погледаме един много забавен танц, игран от гвардейците на Варан — по-младите легати, непритеснени от липсата на подходящи партньори, ни бяха показали свои местни танци, толкова дивашки и разпуснати, че негаретите от дивите лесове щяха да изпитат ревност, ако ги видеха. Сега прозорците на къщата се бяха превърнали в жълти и червени очи, а стените й се издуваха. След миг тя избухна и металният покрив изхвърча нагоре и лъсна в пламъците. Завъртя се и се срина на земята, само на няколко разтега от мен. Отгоре заваляха искри, въглени и огън и Бригсток изцвили и заскача уплашено — но вече бяхме далече от опасността.
Намерих Агуин Гуил и му казах къде е императорът, и да вземе бързо няколко полка и да се погрижи за сигурността му. Този път поне не се поколеба, нито попита за повече разпореждания. Забравих за него, както и за императора, и се помъчих да измисля как да се преборим с пожара. Нищо не можех да измисля. Никой не знаеше къде са скрили майсирците противопожарните си машини. Не знаех дори дали имат такива и си спомних чутото за три пъти опожаряваната Джарра. Дори ако можехме да намерим такива съоръжения, нямахме нужния опит в използването им. Войниците са предназначени да убиват хора и да рушат неща, а не да ги спасяват.
Заповядах на стражевите патрули по улиците да спрат палежите по всякакъв възможен начин. Войниците, уплашени и навъсени, разбрали, че единственото убежище от майсирската зима се изплъзва, не поискаха повече уточнения. Отначало всеки, заловен със запалителни материали до нов пожар, увисваше на бесилото. Но това отнемаше много време, а беше достатъчен само нож или меч, забит в корема. Но пожарите продължаваха да се разрастват и скоро всеки, който се мернеше по улицата без нуманцийска униформа, биваше посечен.
Спомних си от момчешките си години в Симабю, че когато се запалеха оризищата, използвахме контрапожари, за да ги спрем, и опитах това. Но или ветровете духаха в грешна посока, или заклинанията на азаза бяха много силни, защото пожарите, запалени, за да направят района безопасен, само усилваха бедствието.
Най-сетне се съмна. Черни облаци се вихреха над града, тъй че всичко беше в полумрак, но пожарите се усилваха. Излязох на един площад с огромен фонтан в центъра. Пожарът беше погълнал всички сгради наоколо и разквартируваните в тях войници бяха наскачали като уплашени жаби в басейна, за да потърсят уж спасение. Но огънят се беше оказал твърде силен и войниците се бяха сварили живи. Видях и други трупове по улиците, почернели като картофи, оставени много дълго в огъня — вече не личеше мъже ли са, или жени.
Мъртвите бяха щастливци. Други, обезобразени до неузнаваемост, имаха късмет, ако ужасът ги беше стъписал дотолкова, че да не усетят болката, но твърде много продължаваха да пищят. Онази сутрин сребърната кама свърши много черна работа — помогна на мнозина с единствената утеха, която можех да им дам: бързо връщане на Колелото.
Зърнах веднъж и Алегрия — беше успяла да убеди Балк да я остави да се върне в града, беше намерила един от лекарите ни и помагаше като медицинска сестра.
Джарра продължаваше да гори. Единствените безопасни сгради, тези, които нямаше да се запалят, бяха каменните храмове и ги взехме за болници и щабове. Знаех, че благочестивите майсирци щяха да го нарекат светотатство, но друг избор нямаше.
Огнената стихия продължи още три дни, сякаш други духове на естеството се бяха разгневили на капризите на Сайонджи: запищяха ветрове и небесата се разтвориха.
В този трети ден се натъкнах на императора. Вървеше през пепелищата и оглеждаше с любопитство. Изтръпнал от умора, успях някак да отдам чест.
— Благодаря ти, че може би спаси живота ми — каза той. — Това е ужасно. Не мога да си представя един човек… цял народ… толкова варварски, че да подпали собствената си столица. Макар че несъмнено вината ще бъде стоварена върху дивите нуманцийци.
— Красота беше загубена тук — продължи Тенедос. — Великолепие. Но когато я въздигна отново, Джарра, ако това име се запази, ще е хиляда пъти по-великолепна.
Бях потресен, че Тенедос можеше да види нещо добро в това бедствие. Той, изглежда, отгада мисълта ми.
— Да, Дамастес. Ужасно е. Но също така е голяма награда.
Награда? Помислих си, че е невероятно циничен, че се шегува много мрачно. Но после ми хрумна друга, още по-мрачна мисъл. А ако изобщо не беше шега?