Спомних си от момчешките си години в Симабю, че когато се запалеха оризищата, използвахме контрапожари, за да ги спрем, и опитах това. Но или ветровете духаха в грешна посока, или заклинанията на азаза бяха много силни, защото пожарите, запалени, за да направят района безопасен, само усилваха бедствието.
Най-сетне се съмна. Черни облаци се вихреха над града, тъй че всичко беше в полумрак, но пожарите се усилваха. Излязох на един площад с огромен фонтан в центъра. Пожарът беше погълнал всички сгради наоколо и разквартируваните в тях войници бяха наскачали като уплашени жаби в басейна, за да потърсят уж спасение. Но огънят се беше оказал твърде силен и войниците се бяха сварили живи. Видях и други трупове по улиците, почернели като картофи, оставени много дълго в огъня — вече не личеше мъже ли са, или жени.
Мъртвите бяха щастливци. Други, обезобразени до неузнаваемост, имаха късмет, ако ужасът ги беше стъписал дотолкова, че да не усетят болката, но твърде много продължаваха да пищят. Онази сутрин сребърната кама свърши много черна работа — помогна на мнозина с единствената утеха, която можех да им дам: бързо връщане на Колелото.
Зърнах веднъж и Алегрия — беше успяла да убеди Балк да я остави да се върне в града, беше намерила един от лекарите ни и помагаше като медицинска сестра.
Джарра продължаваше да гори. Единствените безопасни сгради, тези, които нямаше да се запалят, бяха каменните храмове и ги взехме за болници и щабове. Знаех, че благочестивите майсирци щяха да го нарекат светотатство, но друг избор нямаше.
Огнената стихия продължи още три дни, сякаш други духове на естеството се бяха разгневили на капризите на Сайонджи: запищяха ветрове и небесата се разтвориха.
В този трети ден се натъкнах на императора. Вървеше през пепелищата и оглеждаше с любопитство. Изтръпнал от умора, успях някак да отдам чест.
— Благодаря ти, че може би спаси живота ми — каза той. — Това е ужасно. Не мога да си представя един човек… цял народ… толкова варварски, че да подпали собствената си столица. Макар че несъмнено вината ще бъде стоварена върху дивите нуманцийци.
— Красота беше загубена тук — продължи Тенедос. — Великолепие. Но когато я въздигна отново, Джарра, ако това име се запази, ще е хиляда пъти по-великолепна.
Бях потресен, че Тенедос можеше да види нещо добро в това бедствие. Той, изглежда, отгада мисълта ми.
— Да, Дамастес. Ужасно е. Но също така е голяма награда.
Награда? Помислих си, че е невероятно циничен, че се шегува много мрачно. Но после ми хрумна друга, още по-мрачна мисъл. А ако изобщо не беше шега?
Овъглените руини се простираха на мили околовръст. В Джарра бяха останали само малко оцелели сгради. От време на време някоя от тях необяснимо пламваше и избухваше. Всичко беше пепел и развалини, прорязани от открити пространства на доскорошни улици. Вече нямаше никакъв избор.
— Взех решение за хода на нашите действия — думите на Тенедос отекнаха от високите каменни стени на храма. Бяхме се събрали няколкостотин души — трибуни, генерали, няколко от по-старшите домини. — Крал Байран отказа да потърси благоразумието и да преговаря, или дори да помоли за мир — продължи императорът. — Очевидно е, че е съвсем луд и си въобразява, че може да продължи да се бие. Очевидно е, че не си дава сметка за силата на своя противник и че Нуманция никога — никога — не е отстъпвала от бойното поле. Трябва да продължим да го притискаме. Уведомиха ме къде се намира кралската армия. Ще тръгнем в марш, за да се сразим с нея.
— Ако се оттеглят, ще продължим на север, по традиционния търговски маршрут, докато не стигнем някой град, подходящ за зимуване и снабдяване с провизии. Целите ми включват завръщане в Джарра напролет, ако не сме унищожили Байран дотогава — Тенедос се намръщи. — Той, в безкрайната си арогантност, е решил, че Майсир е негов и само негов, негов и на покварените му благородници, и не проявява и най-малката грижа за своя народ. Ако това е войната, която желае, ще я получи. И нашият праведен гняв ще е безмилостен. Ще унищожим Байран и армията му до крак, така че след две поколения никой в Нуманция или Майсир да не помни името му. Подгответе хората си поход.
Последваха възгласи, но не много силни, и офицерите се пръснаха по частите си. Императорът не беше срещнал погледа ми по време на словото си. Нито беше използвал думата „отстъпление“. Но всъщност беше заповядал точно това.
Прецени се, че ще е по-просто армията да тръгне в похода си назад в обратен ред, така че елитните части, образували клина на настъплението, сега щяха да поемат тила. В челото на колоната трябваше да бъдат частите на Льо Балафре, които дотук държаха ариергарда, по-бавните или тежко пострадали бойни единици и поддържащите части. Не че беше особено важно, както ни увериха. Щяхме да разполагаме с достатъчно време да се прегрупираме, преди да срещнем майсирците.