Събудил се от някакъв странен звук, нещо средно между съсък на змии или на вятъра. Отворил очи и видял из въздуха в болничното отделение да се носят тъмносиви, почти черни духове.
— Плътни ставаха от време на време. И се заклевам, че видях едно око, вторачено в мене. Взех, че се престорих на умрял или припаднал. Не знаех какво друго да направя.
— И после? — подкани го Биканер.
Това, което последвало, се оказа още по-ужасно. Най-вече защото обликът му беше съвсем човешки. В лазарета нахлули петдесетина мъже и жени. Облечени били в дрипи и повечето били пияни. Всички били въоръжени, някои със захвърлени или счупени наши оръжия, други — с най-различни сечива — коси, ножове, лопати. Ръмжали и виели от гняв.
— Почнаха да избиват наред — зашепна сержантът. — Един от лекарите се опита да ги спре и го посякоха на място. После тръгнаха от легло на легло, трепеха наред, смееха се и сечаха без милост, колкото и да им се молиш. Никого не пожалиха. Аз оживях само защото зад мене имаше прозорец — счупих го и скочих да спасявам кожицата. Долу имаше други кучи синове, но паднах на краката си, слава на Айса, и хукнах да бягам. Подгониха ме, но им се измъкнах някак. Усещах, че кръвта ми се лее от ръката, но си виках: по-добре да умра, отколкото да остана там. Веднъж или два пъти видях онази черна мъгла с окото, паднах по очи и то ме подмина, без да ме види, предполагам. Не знам, сър, дали тая мъгла или каквото беше там, ги водеше ония кучи синове, или само наблюдаваше. Не знам. Просто не знам.
Погледна плувналата в кръв превръзка на ръката си, дрипите по полуголото си тяло и залитна.
— Бягането беше… дълго. Но трябваше да се добера до безопасно място. Тук е безопасно. Нали?
Погледна ме с надежда, после очите му се подбелиха и едва успях да го задържа да не падне.
Изпратих за лекар и му наредих да остане със старши сержанта и да направи всичко необходимо, за да опази жив този храбър войник.
— И какво е останало в Джарра? — промълви Биканер. Не отговорих. Не беше нужно. — Точно каквото си мислех. Ще предупредя постовете да са нащрек. И най-добре да тръгнем още призори.
Докато вдигахме лагера, старши сержантът издъхна.
По обед стигнахме до хана, в който двамата с Алегрия за малко щяхме да се любим за първи път. Беше съборен и изгорял до основи.
— Как да не съм благодарен — измърмори Свалбард. — Ония отпред мислят за братята си в тила. Грижат се да не видим нещо друго освен конска тор и руини, нали, трибун?
Засмях се горчиво. Продължихме бавно, много бавно да се тътрим напред, но когато се озърнах към каляската ни, видях, че Алегрия се е загледала назад към разрушения хан. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна тъжно.
Скоро дните на отстъплението ни се сляха в безкраен тъжен низ. Дъжд, кал, лапавица; изоставени разнебитени коли и трупове. Пътувахме през изпепеления район на селяшкия бунт и нямаше почти нищо за прибиране. Понякога отряд негарети или група за съпротива нападаше внезапно, отмъкваха по някой фургон, убиваха когото сварят и бягаха обратно в леса, преди някой ескадрон да успее да реагира.
Конете измираха по-бързо, отколкото при настъплението, и виждахме по пътя все повече и повече изоставени седла. Издъхналите животни се готвеха, за да останат ездачите им живи още ден-два.
Отново бях благодарен за суровата тренировка, която бях наложил на всеки кавалерист под мое командване: първо конят, после ти. Разбира се, че и в моите три полка умираха коне, но далеч не толкова бързо като в другите, по-разпуснати части.
В края на тъжната пустош имаше едно селце, което помнех, въпреки че сега от него бяха останали димящи руини. Оттатък изгореното село имаше една ферма и помолих домин Биканер за кавалерийски отряд, който да ме придружи дотам. Странно, фермата беше останала непокътната. В двора зад каменния зид имаше десет трупа.
Единият беше фермерът, който ми каза, че жълтият знак на вратата му, приличащ на клуп на копринено въже, не е нищо повече от фамилен знак.
Беше нанизан на войнишки меч. Другите девет трупа бяха на гвардейци. Удушени с жълти копринени въжета. Удушени от товиетите.