Но как бяха могли удушвачите да се промъкнат до будни и в пълна готовност бойци? Що за магия беше заплел селякът — или някой друг? Защо старшите на гвардейците не бяха отишли да ги потърсят, да намерят убиеца и да опожарят къщата? Отново ли щяха да се вдигнат товиетите срещу нас? Или вече се бяха вдигнали?
От какво щяха, от какво можеха изцяло да се възползват товиетите тепърва, след като бяхме в отстъпление? Тук… и в Нуманция? Отговори нямах и поведох хората си назад към колоната. Докато се отдалечавахме, усещах нечии зли очи в гърба си.
Всеки ден имаше още и още нападения, давахме още и още жертви. Вече не почитахме мъртвите с последния ритуал, нито ги изгаряхме — нямахме нито време, нито достатъчно дърва за огън, за да ги хабим за мъртвите. Само по някой старши офицер понякога биваше удостоен от някой от Братството: тялото му оставаше да тлее след бързо изреченото заклинание и вонята на изгорял леш се понасяше назад по колоната.
Ранените ги качваха на всяка кола, която можеше да ги побере, тъй като болничните ни фургони бяха винаги пълни, въпреки че хората издъхваха всеки час. Тези ранени бяха почти със сигурност обречени, защото коларите, предимно цивилни, не виждаха полза в това да мъкнат окървавени хора вместо плячка или храна, която можеха да продадат; често ставаха „злополуки“ и нещастниците оставаха да лежат в канавките или направо в коловоза, за да ги премаже следващата кола.
Алегрия вече се возеше на покрива на каляската ни, защото тя беше пълна с издъхващи войници.
Не беше трудно да се следва пътят на армията — ята черни врани прелитаха над дългата ни походна колона, птиците на смъртта на Сайонджи, все по-тлъсти с всяка измината левга.
Не забелязах първата снежинка, нито десетата, но скоро заваляха тихо около нас. След час снегът премина в дъжд и калта ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Времето на бурите беше настъпило.
Капитан Балк посочи един труп край пътя. Беше съблечен до голо — нещо обичайно: на мъртъвците не им трябваха топли дрехи. Лежеше по очи и задникът му беше накъсан, кървясал, имаше и други рани по горната част на бедрата.
— Някой си е рязал мръвки — изръмжа Балк. Стомахът ми се обърна.
Свалбард, който яздеше до мен и Кърти, измърмори:
— Е, някой поне се е наял добре.
Кърти се изсмя грубо.
— А ти се пази, дебелако. Че все повече ми приличаш на пресни бифтеци.
С всеки изтекъл ден ужасът ставаше все по-обичаен.
— Офицер… офицер… моля ви! В името на Айса, в името на Паноан… — мъчех се да не поглеждам към мъжа, подпрял се на близкото дърво. — Офицер… убий ме! Върни ме на Колелото! Моля те!
Не можех да изпълня това желание, въпреки че бях успял да го сторя за обгорените жертви в Джарра. Но слава на Сайонджи, сега с мен имаше други, които можеха.
След това стоновете, отчаяните молби за последна милост станаха твърде много, твърде чести, вече престанахме да слушаме жалните им увещания и продължавахме бавно напред през кафявата кал, и виждахме само сипещия се сняг и гърба на войника пред себе си.
Негаретите и разбойниците продължаваха и продължаваха да нападат, с всяко ужилване изцеждаха кръвта ни. Понякога се оказваше повече от ужилване — майсирците ставаха все по-дръзки.
Хора загиваха под острието на меча, но повече издъхваха от студа, вятъра, глада и изтощението. Има един сигурен начин да разбереш дали някой войник е обречен: когато изгуби надежда. Оцелелите между нас имаха едно общо: всеки от тях знаеше с абсолютна увереност, че той поне ще види отново родината си, дори да е единственият оцелял нуманцийски войник. В мига, в който някой от нас изгубеше тази решимост, загиваше.
Офицери изоставаха по колоната, за да ми кажат, че ротата им, ескадронът им, дори — най-лошото — целият им полк се е разкъсал, че доминът им е паднал и вече няма кой да ги командва, нито кой да ги поеме. Офицери без войници, войници без офицери.
Подминах двама бойци, които си говореха:
— Хайде, Кират! Хайде! Не можеш да спреш така, не и тук.
— Не, приятелю… не. Ти върви.
И се заклатушка встрани от пътя, към група дървета. Другият сви рамене и се затътри напред.
Малко по малко армията ми загиваше.
Водех флангов патрул и се бях отдалечил много напред с още трима бойци, когато негаретите излязоха от стаената гора, загърнати в дълги бели наметала, и нададоха бойни викове. Някой от моите изрева от страх, след миг негаретите вече бяха сред нас и всичко почервеня от кръв и закипя с грохота на стоманата. Един дългобрад негарет замахна да ме покоси, но чух зад него вик: „Не!“, и той завъртя сабята си и се опита да ме удари в шлема с плоската страна.