Забих върха на меча си в гърдите му, оставих го да се смъкне в снега, измъкнах оръжието си и рязко се завъртях, преди някой друг да успее да ме удари в гръб. Но се оказах обкръжен от конници на негаретите. Лицата им бяха усмихнати и те завикаха весело:
— Той е!
— Хванете го! Злато струва!
— Това е техният раури!
— Няма да има откуп за мен! — изревах и сръгах Бригсток срещу тях.
И в този момент видях главатаря им. Беше джедаз Бакр, водачът на моя ескорт от планините до Осви.
— Поздрави, нуманциецо! — извика той. Конниците му дръпнаха юздите. — Ще се предадеш ли?
— Поздрави, о, велики джедаз! — и по някаква идиотска причина меланхолията, която ме беше измъчвала толкова дни, изведнъж изчезна и изпитах странната радост на воина, срещнал последните си мигове. — Да ме убиеш ли си дошъл?
— Няма да има смърт за тебе, шъм а̀ Симабю. Освен ако не останеш с другите ви глупаци и топките ти не замръзнат в някоя пряспа, или не издъхнеш от глад. Предай се и ще те науча да бъдеш истински негарет. Много работа ще ни чака, след като избием твоите нуманцийци.
— Не става.
— Можеш да вземеш и онази жена със себе си, дето ти я дадоха онези кучи синове. Ожени се за нея в шатрите ни, Дамастес. При нас тя няма да е робиня, а твоята принцеса.
— Не! Знаеш кой съм и какво съм.
Усмивката на Бакр се стопи.
— Знам. И знам, че сигурно ще умреш с другите. Но реших да ти го предложа, защото всеки ден ти виждам лицето напоследък. Ти винаги последен падаш по гръб, а аз съм първият в челото ни. Хайде, ела с нас. Усещам, че идва времето на негаретите, време, когато ще сме много повече, отколкото сме сънували, много повече, отколкото би му се искало на крал Байран.
Поклатих глава. Бакр отвърна с гримаса и сви рамене.
— Тогава гледай да не умираш.
Подвикна на конниците, те обърнаха конете и си отидоха. Капитан Балк, Свалбард и останалите Червени пики долетяха в галоп.
— Трибун, изгубихме ви за малко и…
— Няма нищо. Нали никой не пострада. Да се връщаме при колоната.
— Да, сър — измърмори Балк толкова засрамен, че не смееше да срещне очите ми. Свалбард и Кърти ме гледаха много странно, но си замълчаха.
Лесът оредя и навлязохме в Киотските блата. Беше още по-тежко отпреди, защото пътищата от дървени стволове бяха затънали и газехме в дълбока тиня. Затъваха коне и не можехме да ги измъкнем. Оставяха ги да умрат или ги насичаха живи. Впряговете им преграждаха пътя и ни забавяха още повече.
При все това онези, които можеха да се задържат на пътя, имаха късмет, защото мнозина от нас се принуждаваха да нагазят в самото тресавище. Мислех си, че ще затънем тук окончателно и никой повече няма да ни види. Но макар и бавно, много бавно, продължавахме напред.
Поведох Седемнадесети към челото на колоната и проверявах всеки фургон. Наложих сурово правило: по един фургон на офицер. Другите — обръщахме гръб и продължавахме напред, докато крачещите зад тях войници ги разграбят и по моя заповед ги катурнат в блатото.
Пехотата настоя за един фургон, натоварен с багажа им, и го оставих. Всяко малко облекчение в този кошмар щеше да им е добре дошло.
Оплакваха се домини, генерали, дори и двама трибуни. Казвах им да млъкнат. Някои посягаха към мечовете си, но виждаха стрелците с изпънати лъкове и се махаха.
Един дебел капитан, който мъкнеше със себе си цели пет фургона, натъпкани с вино и с най-отбрана храна, се разплака, когато заповядах продуктите му да се разпределят между изтощените му от глад войници. Изсмях се на сълзите му и продължих.
Някои офицери се оплакваха на императора, който яздеше малко зад челото на колоната. На три пъти имперски щабни вестоносци идваха при мен с писмени заповеди от Тенедос да престана с тази глупост. Благодарях им, казвах им да предадат на императора моите най-дълбоки почитания и продължавах безмилостното разчистване. Бях положил клетва пред Тенедос, но не бях задължен да се подчинявам на идиотски заповеди.
Много пъти видяхме маймуноподобните същества, но не ни вредяха. Искаха ми разрешение да ги убиват за казана, но аз забраних. Може и да не бяха човешки същества, но вече бях натрупал предостатъчно грехове, за които да се притеснявам. Два пъти се натъкнахме на ужасните чудовищни плужеци, но бях помислил за тях и си бях приготвил оръжие. Съжалявах, че не разполагам с някого от Братството да спретне заклинание, но също така съжалявах, че денят не е топъл и слънчев, че бричът ми не е сух, че няма гореща баня и пухено легло само с Алегрия в него, и никъде да не ми се налага да ходя дни наред, но и това си нямах.