Тъй че за оръжие бяха заповядал на стрелците си да носят по пет-шест стрели, натопени в катран, и прахан и огниво в кесиите си. Щом плужеците се плъзнеха от сумрака, трябваше да запалят стрелите и да прострелват чудовищата.
Огънят им причиняваше болка или най-малкото неудобство, защото се гърчеха, обръщаха се и бягаха. Но не всеки знаеше за оръжието ми и плужеците се хранеха добре, било с конско, а повече — с човешко.
Блатата свършиха и стигнахме до малкото каменно селце Сидор.
Отвъд полузамръзналите разливи на река Анкър ни очакваше — развърната в огромен полумесец, дълъг няколко левги — над двумилионната армия на Майсир.
26.
Каменните мостове при Сидор
Врагът държеше отсрещния бряг и беше поставил външни постове при двата моста от нашата страна. Мостовете бяха затрупани със запалителни материали и в мига, в който атакувахме, външните постове щяха да се изтеглят и да подпалят всичко. За допълнителна сигурност бяха поставили хора и по островчетата, разделящи реката на ръкави.
Силите на Майсир се бяха разположили в три отбранителни линии, в дъга около селцето Сидор; зад тях бяха струпани резервите.
Нашата армия беше в пълен хаос. Частите се бяха смесили; никой не знаеше кой е в челото и кой — в резерва и офицерите ревяха с цяло гърло, без да могат да въдворят някакво подобие на ред.
Ударните части на Йонджи бяха заели позиции между края на пътя и мостовете и залпове стрели прехвърчаха насам и натам.
Император Тенедос стоеше на билото на малко хълмче, стегнат, с уверена усмивка. Щабът му го беше обкръжил и очакваше заповеди.
— В ръцете ни са, трибун — каза ми той вместо поздрав.
— Така изглежда.
— Преминавал си тук, нали?
— Да, сър. На път към Джарра.
— Колко е дълбоко? Може ли да се преброди?
— Не бих казал. Конник може да преплува, а и бихме могли да опънем въжета, ако беше лято или есен. Но не и сега — посочих придошлата вода и подскачащите по нея ледени блокове. — Виж, ако беше замръзнала…
— Или ако ни пораснеха крила. Добре. Стига остроумия. До края на деня оправяме този миш-маш, а утре призори атакуваме. Длъжни сме да приемем, че ще изгорят мостовете, преди да успеем да ги завземем. Пускаме ударните части първи, с плуване, с лека кавалерия, след тях инженерните. Да вземат въжета, и само здрави плувци. Ще трябва да се укрепят веднага на другия бряг, иначе сме обречени. Повикайте Йонджи.
Един от адютантите затича да изпълни заповедта.
— Другите ни инженерни да започнат да секат дървета за понтон, за главната ни сила. Ще пусна гвардията в колона, прехвърляме се фронтално и атакуваме. Може би една-две отвличащи маневри нагоре или надолу по течението. Удряме ги с цялата си сила в центъра и ги принуждаваме да се свият навътре.
Планът беше прост и можеше да подейства, но цената щеше да е ужасна.
— Коментар, армейски генерал а̀ Симабю?
Огледах селото и мостовете.
— Планът е добър — стараех се да бъда дипломатичен: адютантите наоколо щяха да чуят. — Но ако ми позволите едно-две предложения…
— Продължете — гласът на Тенедос беше леден като въздуха.
— Бихме ли могли да се изместим малко, ваше величество, за да мога да ви покажа няколко характерни ориентира?
Тенедос ме изгледа скептично, но тръгна с мен надолу по склона. Домин Отман понечи да ни придружи, но се обърнах, изгледах го твърдо и го принудих да се върне.
— Е, Дамастес? Какво пропускам?
— Нищо, сър. Но може би, хм, съществува начин да увеличим шансовете си.
— Казвай.
Планът ми беше много кратък и предлагаше съвсем малки промени в тактиката на императора. Скептицизмът му изведнъж премина в любопитство, заинтересованост и най-сетне — в ентусиазъм. Когато приключих, Тенедос кимаше възбудено.
— Добре. Добре. Изглежда, съм пълен кретен, след като не можах сам да го измисля. Но не мога да повярвам, че майсирците нямат повече постове. Колко души ще ти трябват?