— По десет, от най-добрите. За всяка щурмова група. Други двайсет зад тях. С вторите — десет от вашето Братство, после още петдесет, и още петдесет да останат на всеки мост и да се справят с онези долу. Трябва да са стрелци. За първите трийсет ще ни трябват разузнавачи, гвардейци за другите. Доброволци. По отделения, да се пази дисциплина.
— Едва ли е достатъчно.
— Не е… но и с шестстотин няма да е по-добре. И ще е сто пъти по-шумно.
— И докато става всичко това? — попита императорът.
— Докато става това, инженерите ще секат дървета, частите ще щъкат насам-натам и ще святкат с огньове, а майсирците ще чакат да се съмне и да атакуваме. Надявам се.
Тенедос се усмихна лукаво.
— Забелязвам, че си готов да се включиш във веселбата.
— Разбира се — едва ли щях да поискам някой друг да направи това, което току-що бях изкопчил.
Тенедос се ухили още по-широко.
— Знаеш какво ще последва, разбира се.
— Не… мамка му. Сър, не можете просто да…
— Но ще го направя. И не сме ли го преживявали вече? Помниш ли какво стана последния път?
Осъзнах, че не може да се спори повече.
— А ако всичко се обърка?
— Ако всичко се обърка, никой от двама ни няма да разбере, нали? Хайде да действаме. Имам да приготвям заклинания.
Понякога се чудя какво би било да служи човек в армия, в която трибуните и императорите си знаят мястото. Бас държа, че ще е много по-нормално, отколкото да си нуманцийски войник. Йонджи заяви, твърдо като императора, че ще е с първите десетима. Възразих вяло не защото знаех, че ще загубя спора, което беше несъмнено, а по-скоро защото умението му с ножа ми беше нужно.
Свалбард и Кърти също се писаха доброволци. Поколебах се, защото исках да задържа Кърти за вторите двайсет, най-вече заради острото му око, но отстъпих.
Последните два часа, преди да се стъмни, прекарах зад един заледен храст: наблюдавах двата моста и островчетата през снежната пелена и запомнях ориентирите, които бях набелязал.
Зад мен армията се подготвяше за масираното прехвърляне. Инженерните сечаха дървета и ги мъкнеха към речния бряг, подготвяйки се за утрешната битка. Около двеста и петдесет души — всичко, което беше останало от Гвардията на Варан, старата команда на Мирус льо Балафре, преминала границата с три хиляди — се придвижваха на изток, на около миля надолу по течението, без да могат да скрият напълно движението си от майсирците.
Видях малка рибарска лодка, обърната до реката, и накарах инженерите да я издърпат на брега.
Щом се стъмни, се върнах в щаба на императора. В голямата шатра беше топло, масите бяха отрупани с пушена шунка, солена риба, прясно опечена сланина, топъл бял хляб и дори стриди и сирена — храна, каквато не бях вкусвал от Джарра.
Ядосах се, но после разбрах, че угощението не е за щабните офицери, а за поканените вътре войници, моите първи тридесет, с още десетина магове. По-назад се хранеха още двеста гвардейци, макар и не толкова обилно като нас, но все пак с по-питателна храна от тази, която бяха виждали от дни и седмици. Лицата, вратовете и ръцете на всички бяха намазани с кал, всички бяха свалили всичките си медали, копчета и други лъскави отличителни знаци. Освен мечовете и сабите носеха ножове, а някои — и тежки торбички с пясък.
Сложих резен шунка върху дебелия комат хляб, парче сирене отгоре, намазах обилно сиренето с горчица и задъвках.
Докато давах заповедите си, което отне не повече от няколко секунди, императорът дойде при нас. Той също се беше намазал с кал и се беше облякъл в черно от глава до пети. Щом го познаха, някои от гвардейците инстинктивно понечиха да коленичат.
— Стани — подкани ги той отривисто. — Тази нощ съм само един от вас. Утре ще е ден за церемонии. Тази нощ е за тишина — за смърт. Смърт за майсирците.
Дръпна ме настрана.
— Наистина имаше прегради, както очаквах. Забележи, че казах „имаше“. Но така и няма да разберат, че съм ги изключил, дори проклетият им от боговете азаз да клечи на раменете им.
Всички бяха опитни бойци, така че от насърчителни слова нямаше нужда и изчакахме търпеливо колкото можахме — къде с шега, къде с дрямка, докато императорът не ни заповяда да станем. Отвън бушуваше виелица, и толкова по-добре. Промълвих кратка молитва към Айса и Танис, съжалих, че не ми остана време да целуна за сбогом Алегрия, която бях оставил в ариергарда на колоната с домин Биканер и Седемнадесети, и се запромъквахме в нощта.