Реших, че всичко друго ще е по-добре от това да стоя тук, и намерих Синаит, която бе облечена в обичайното кафяво. Потанцувах с нея и я похвалих за заклинанието.
— Жалко, че не мога да направя нещо повече — отвърна тя. — Например да направя заклинание, което да привлече лордовете и дамите на Никиас като мухи на мед. Мразя жена ви да се чувства така.
— Аз също. Някакви предложения?
— Единственото ми би включило един, който се държи като глезено хлапе, но ще премълча името му, за да не засегна клетвите ви.
— Благодаря.
— Няма защо.
Потанцувах с две други жени, после — с Амиел. Танцуваше хубаво, все едно че бяхме едно цяло, и много плътно до мен. Пелсо беше изчезнал — задържал се беше само колкото изисква благоприличието.
— Жалко, че кучият син си отиде — прошепна ми тя.
— Моля?
— Ако беше останал, може би аз щях да го накарам да ревнува.
— Как? С кого?
— Не знам. Може би с теб. Спомни си, мнозина в Никиас бездруго си мислят, че сме имали връзка — Амиел, когато се влюбих в Маран, ни беше направила чудесна услуга, за да си помислят всички, че ходя с нея. — Можех да започна да танцувам с теб като… ето така — пъхна крака си между моите и закърши бедра. — Рано или късно някой щеше да забележи.
— Престани!
— Защо? Приятно е.
— Май прекалено приятно — отвърнах, усетил, че приятелчето се събужда.
Тя се засмя малко принудено, но изпълни молбата ми.
— Горкичкият Дамастес. Влюбен до побъркване в жена си и освен това мъж, който спазва клетвите си. Не пиеш, не използваш никаква трева… вие двамата май ще се окажете най-дълготрайната семейна двойка в цял Никиас.
— Надявам се.
— Колко тъпо! Е, всеки от нас си носи товара.
Бях й благодарен, че се опитва да подобри настроението ми, но не се получаваше. Канех се да отвърна с някаква духовитост, но оркестърът изведнъж спря да свири и в настъпилата за миг тишина в залата прогърмя смях. Нямаше нужда да поглеждам дали в залата е влязло магаре. Смехът можеше да е само на граф Мижуртин, може би най-безполезното същество, на което Сайонджи е позволила да се върне от Колелото.
Навремето родът му бил между най-благородните в Никиас, дори дал двама членове във Властта на Десетимата. Но това време бе отминало много отдавна. Сега графът беше единственият жив от рода. Беше се оженил за жена от простолюдието — собствената му перачка, според клюката, за да не й плаща заплата. Двамата живееха в няколко стаи от фамилното му имение, едно от най-богатите някога, в най-луксозната част на града, близо до реката, но вече превърнало се в руина. Къщата всъщност бе оставена на плъховете — да щъкат между гниещите фамилни спомени.
Не че някой изпитваше съжаление към Мижуртин. Беше арогантен, мислеше се за много остроумен, а всъщност беше просто грубиян, доносник и клюкар. Никой никога не го канеше, но той не изпускаше светско събитие, идваше натруфен с дрехи, излезли от мода преди десет години, и стоеше, докато последният прозяващ се слуга не го изгони на разсъмване.
Гласът му беше също толкова дразнещ, колкото смеха му, и сега заскрибуца из залата:
— Точно като с Колелото е, знаете ли. Миналата година бяха на върха, тази година… Какво пък, това може да ги научи на малко скромност — Мижуртин изведнъж осъзна колко далече се е разнесъл гласът му и се заозърта смутено. В едната си ръка държеше нахапан сладкиш.
Кипнах, но докато прекося залата, Маран вече беше до него. Лицето й беше пребледняло.
— Махай се! Веднага!
Мижуртин заломоти нещо неразбрано. Видя ме, че идвам, облещи се, изквича и побягна към изхода като псе, видяло ловец.
Оркестърът припряно подхвана нова мелодия, но Маран вдигна ръка и настъпи внезапна тишина.
— Вън! Всички! Празненството свърши!
Заслепена от гняв, хвана с две ръце бялата ленена покривка под купата с пунша и рязко я дръпна. Двама слуги едва бяха донесли огромната кристална купа, но пред гнева й не тежеше нищо и купата се плъзна по махагона и се разби с трясък на пода. Червеният пунш плисна като кръв и гостите хукнаха за палтата си. Бурята вън не можеше да се сравни с урагана тук.
Маран се завъртя рязко към оркестъра.
— Край! Вие също се махайте!
Музикантите заприбираха инструментите си.
Изведнъж нещо ми хрумна. Вдигнах ръка.
— Не — казах го тихо, но гласът ми се разнесе из залата. — Свирете. „Реката се върти, тича реката“.