Това бе песента, която свиреше един оркестър на сала в нощта, когато за първи път се любихме с Маран. Струвало ми беше доста злато, още повече труд и много, много слушане, докато открия името на мелодията, но се оказа, че си е заслужавало, когато поръчах на същия флотски оркестър да ни я изсвири на първата годишнина от сватбата ни.
Музикантите ме погледнаха объркано. Един, после друг — засвириха. Маран стоеше замръзнала сред червената локва. Притичаха слуги с кърпи, но никой не посмя да се приближи.
— Контеса Аграмонте — казах високо, — ще ме удостоите ли с този танц?
Тя не отвърна нищо, но пристъпи и се остави да я прегърна. Когато затанцувахме, чух припрените стъпки на последния напускащ гост.
— Обичам те — промълвих.
Бентът рухна и Маран захлипа на гърдите ми. Вдигнах я — тежеше колкото перушинка — и я понесох от балната зала и по стъпалата към спалнята ни. Дръпнах завивката на огромното ни легло, сложих я върху него и бавно свалих дрехите й. Тя лежеше неподвижно, без да откъсва очи от мен. Съблякох се.
— Искаш ли да се любиш с мен?
Не отвърна, но повдигна крака и разтвори бедрата си.
Коленичих над нея и езикът ми заигра в тялото й. Дъхът й леко се учести, но повече не откликна. Целунах гърдите й, устните й. Останаха стиснати.
Не знаех какво да направя. И аз не бях много възбуден. Проникнах в нея. Все едно че го правех със спяща жена. Отдръпнах се. Тя не каза нищо, обърна се на една страна, с гръб към мен, и сви колене почти до гърдите си.
Завих я нежно и отпуснах ръка на кръста й. Тя остана неподвижна.
Мисля, че скоро след това съм заспал.
Събудих се малко преди разсъмване. Дъжд плющеше по стъклата и в стаята беше студено. Маран стоеше до прозореца и се взираше навън. Беше гола и като че ли не усещаше студа. Усети, че съм се събудил, без да се обръща.
— Майната им. Майната им на всички. Аз… ние нямаме нужда от тях.
— Нямаме.
— Писна ми — каза тя уморено. — Връщам се в Иригон. Ела с мен или остани тук, както предпочиташ.
Казаното по някакъв начин я успокои. Остави се да я върна в леглото и заспа почти моментално. Но аз не можах. Полежах буден, докато сивата утринна светлина не изпълни стаята. Трябваше ли да замина с нея в Иригон, големия замък на реката, течаща през огромните фамилни имения? Ядосах се. Не. Все още не бях бягал от бой или битка, нямаше да го направя и този път. Щях да остана тук, в името на Айса, на Вачан и Танис! Рано или късно императорът щеше да се вразуми. Трябваше да се вразуми.
Облякох се и слязох да закуся. Слугите се бяха потрудили здраво през нощта — от снощната веселба нямаше и следа.
Маран се събуди някъде към обяд, извика слугите си и им нареди да опаковат багажа. Целуна ме силно за сбогом и ми каза, че съм глупак и че трябвало да замина с нея. Но не долових много искреност в думите й. Навярно за двама ни щеше да е по-добре да се разделим за малко. Може би ме обвиняваше за случилото се.
Гледах как каретата и конниците на ескорта й се скриват в поройния дъжд и се мъчех да се убедя, че тези проблеми ще отминат бързо и всичко ще си е както преди. Но мислите ми бяха кухи, а сърцето ми беше празно като двореца.
Реших да пиша лично на Тенедос, да го помоля за среща, за изслушване, ако пожелае. Опитах се да съставя писмото, но захвърлих няколко чернови. Баща ми ме бе научил на старото войнишко кредо: не се оплаквай и не се обяснявай. Така че се отказах.
Но и не седях унило по цял ден. След като скуката заема толкова голяма част от войнишката участ, хубаво е, че има стотици начини войникът да не бездейства. Едно от неприятните неща, които бях осъзнал в Кальо, беше в колко лоша форма съм. Така че започнах да ставам час преди разсъмване, правех загряващи упражнения и бягах по един час. Закусвах плодове и ечемичена каша, след това тренирах едно или друго бойно умение още час — лък, копие, тояга, кама, меч, сабя, все едно. Карджан ръмжеше и тренираше с мен.
После отивах в кабинета си, разпъвах карти от прославени битки и ги разигравах отново, обикновено откъм страната на губещия. Това го мразех, както мразех повечето упражнения, напрягащи мозъка повече от тялото, но ако все още бях трибун, трябваше да мога да мисля като трибун.
Обедната ми храна обикновено беше полусварено месо или риба, често сурова, и пресни зеленчуци от някоя от оранжериите ми. След обяда яздех час или два, от Водния палат до Манко Хийт, където пусках коня да потича в галоп. Тропотът на копитата прочистваше мозъка ми и отвяваше мрачните мисли. Привечер плувах около час, след това вечерях с проста храна — обикновено хляб, сирене и туршия. Излизах да се поразходя и после си лягах.