— Мога да си стоя така цяла вечност — промълви Амиел.
— Тогава ще стоиш — заяви Маран.
— Не — каза Амиел. — Мисля, че не бива да предизвикваме по-голям скандал.
Изсмях се.
— Какво му е смешното? — попита Амиел.
— Току-що се сетих нещо. Всички в града несъмнено знаят, че си дошла да живееш тук.
— Разбира се. Вече има приказки за края на брака ми, видях да се споменава и че съм потърсила подслон при вас.
— Е, ами тогава какво смяташ, че бездруго си мислят всички?
— Аха.
— Аха. Аз вече съм си спечелил репутацията на разгонен пръч. Така че ми е все едно. Маран?
Маран се сепна.
— Не можем да… — после изведнъж избухна: — А кой ще ни каже? Защо да не можем? Пет пари не давам какво мисли някой, освен може би семейството ми, но те бездруго не четат клюките по стените. Дамастес е прав. Може би ще трябва да спазваме някакво благоприличие пред обществото. Повече или по-малко. Но това си е нашият дом. Тук правим каквото си искаме, когато си искаме и както си искаме. Амиел, това легло е и твое. Такова, каквото е — добави тя с усмивка и огледа бъркотията.
Вещите на Амиел бяха преместени от нейната спалня в нашата. Маран опразни един от гардеробите си за нея, и толкова. Никой от домашните слуги не каза нито дума. Веднъж забелязах, че ясновидката Синаит ме гледа умислено. Попитах я дали иска нещо, или има някакъв въпрос, и тя отвърна с „не“.
Въпреки решимостта си все пак се чудех какво ще ни донесе бъдещето, какво означава всичко това и какво ще означава за брака ни. Но отговори нямах.
Мрачното настроение на Амиел приключи и тя бе доволна от взаимната ни страст. Едва сега разбрах защо имаше такава слава на добра любовница — държеше се, все едно че любовта е единствената й грижа, а тези, които обича — единствената реалност.
И още нещо се промени: Маран беше щастлива, усмихната. Вече не виждах онзи хладен и преценяващ поглед.
Така че и аз бях щастлив.
Но никоя идилия не може да трае вечно.
12.
Игри на империя
Служебните ми задължения постоянно изяждаха времето ни за любовен екстаз. В наборните центрове на Никиас се стичаха мъже и ги отпращахме на юг в новите тренировъчни полигони в Амур.
Някои бяха ветерани, други — новобранци, за които наборните комисии решаваха, че имат дух. Естествено някои командири на гарнизони се опитваха да ни играят старата армейска игра и ни изпращаха най-калпавите си и мързеливи бойци, но хората ми бързо ги отсяваха и ги връщаха откъдето са дошли.
Една дразнеща подробност беше офицерът, избран да командва Първи корпус на Имперската гвардия. Беше от конната пехота — драгун — домин Агуин Гуил. Опасявах се, че императорът го е избрал не толкова заради способностите му, колкото защото ухажваше сестра му Дални и дотолкова се радваше на благоволението й, че тя се беше отказала от другите си страсти. Мирус льо Балафре твърдеше, че Гуил бил смел мъж, но имал леката склонност при изключителен натиск да се поддава на емоции.
Добре поне че като че ли в Майсир не ставаше нищо особено, въпреки подозренията на императора. Крал Байран спазваше обещанието си да държи частите си на два дни марш от границата. Освен това шпионите, които пращахме през границата, не съобщаваха за военна мобилизация.
Не че границите бяха спокойни. Императорът нареди разузнавачите на Йонджи да се раздробят на малки отряди и да се пратят до Думят като гранични патрули. Останалите от Дванадесети тежка кавалерия, изпратени в Думят, се укрепиха на базов лагер на север, като сила за реагиране в случай, че патрулите бъдат нападнати. Имаше непрекъснати дребни сражения, но по-скоро с Планинските воини, отколкото с майсирците.
Лейни, предложеният от Кутулу за регент на Кальо, успя да наложи мир и спокойствие сред това непокорно население, затова императорът нареди Десети хусарски и Седемнадесети пиконосци, подкрепени с елитната Гвардия на Варан, да се върнат в базите си в Ърей. Трябваше да се попълнят до пълен състав и им бе възложено да извършват чести щурмови патрули и в Кальо.
Официалното желание на императора беше да умиротвори планинците и да обезопаси напълно традиционния търговски път между Нуманция и Майсир. Но имаше и друго. Търговският път бе единственият маршрут за нахлуване в Майсир, направо през планините и след това — в пустинните земи на Джарра. Не бях особено впечатлен от хитростта на Тенедос — крал Байран несъмнено щеше да разбере с каква цел се трупа войска в Ърей.