Заедно с нея ни сполетя още по-лоша епидемия: напаст на глупост и некадърност. Управителят на Хермонаса и персоналът му измряха още в първите дни, все едно че болестта можеше да поразява най-уязвимите ни места, а тези, които ги заместиха, бяха объркани и се държаха неадекватно. Лекарствата, изпратени от Тенедос, се изгубиха по пътя или бяха разграбени. Маговете и лекарите се бавеха заради дъждовете или коларите, които отказваха да влязат в Хермонаса въпреки всички подкупи или заплахи.
Нуманция реагира на бедствието с цялото си сърце: изпращаше храна, дрехи и работници в отчаяната провинция. Но сякаш нищо не можеше да стигне до пострадалия район. Облеклото се губеше по складовете и в много случаи оставаше ненамерено. Дори императорските декрети се пренебрегваха или не се прилагаха и Тенедос кипеше от гняв заради безсилието си.
В Хермонаса цареше безредие и властваше законът на тълпата. Дори армията се оказа поразена от този бич на некадърността, след като най-благонадеждни войскови части се разпадаха като необучени новобранци в първата битка. Офицерите не разбираха заповедите, изпълняваха ги зле или отказваха да им се подчинят.
Изпратих лично подбрани домини, сърцати мъже, способни да разбият и най-коравия камък, със заповед да укрепят армията по всякакъв възможен начин. След известно време тяхната суровост подейства и в Хермонаса влязоха наказателни роти.
Епидемията постепенно заглъхна и се превърна в спомен. Но измряха над половин милион нуманцийци. Принасяхме жертви на всички богове, включително на омразната Сайонджи, но нито един ясновидец не можа да разбере защо сме прокълнати, какво е направила Нуманция и по-точно Хермонаса, за да заслужат такова наказание.
Никой не знае и до ден-днешен. Никой освен мен, а дълго време ми отне, докато разбера ужасната причина.
До ушите ни стигна новина, която не беше слух: крал Байран бе изгонил трима членове на посолството на Нуманция заради шпионаж. Императорът реагира, като заповяда да се закрие посолството на Майсир, а служителите му да бъдат изпратени с военен ескорт до границата.
Обзет от любопитство, минах покрай затвореното посолство тъкмо когато майсирците го напускаха. Последният, който си тръгна, беше посланикът, барон Сала.
Спря пред малкия пилон и лично смъкна знамето на Майсир. Докато го правеше, хората от персонала му сведоха глави. Сгъна много грижливо, по войнишки, флага и се обърна към каляската си.
Видя ме и се спогледахме. Лицето му бе посърнало и уморено. Не ме поздрави, нито аз него. Барон Сала се качи в каляската, един лакей затвори вратата и скочи на капрата, докато впрягът потегляше.
Барабаните на войната биеха все по-силно.
— Очаквам твоята Гвардия да ме вдъхнови. Не, да ме изуми направо — каза добродушно императорът. Беше топло, Времето на росите почти приключваше, настъпваше Времето на птиците и лек ветрец разрошваше брадата и буйната му коса.
Стояхме на палубата на наскоро спуснатия във вода куриерски кораб „Канан“, издул платна към Амур, където двамата с императора щяхме да наблюдаваме първата пълномащабна бойна игра на Първи корпус на Имперската гвардия.
— Хм. Моята Гвардия?
— Засега е твоята естествено — каза Тенедос. — Очаквам най-лошото. Ако нещата тръгнат добре и частта действа като навит като часовник войник, ще стане моята. Не си ли наясно как стоят нещата с ранговете и в чия посока тече говното? Между другото, кой ще играе противника срещу Гвардията?
— Полуобучени новобранци, формирани във временни части — обясних аз. — За офицери и сержантски състав Йонджи ми даде два полка от своите разузнавачи.
— Не разбирам как тези негодници ще предложат сериозна заплаха срещу обучени войници.
— Честно казано, от тях не се очаква това.
— О?
— Когато слагаш за първи път мундщука на коня, не му разкървавяваш устата. Искам новите гвардейци да излязат горди от учението, с чувството, че са научили нещо. След това инструкторите на Петри ще им покажат колко много още имат да учат.
— Добре. Много добре. Значи истинският бой ще ги научи, че в края на краищата не знаят абсолютно нищо.
Усмихнах се мрачно и кимнах.
— Значи не би трябвало да има никаква причина след три дни твоята Гвардия да стане моята Гвардия — каза императорът, засмя се и разкърши рамене. — Ех, Дамастес, приятелю. За мен, за двама ни, ще е страшно добре да се измъкнем най-сетне от дребнавата суетня на Никиас. Кълна ти се, нищо друго нямам освен придворни мазници, които ме гризат като плъхове, и монотонните си заклинания ден и нощ. Понякога се чудя затова ли трябваше да изкъшкаме Десетимата да вървят на майната си.