Думите му ми напомниха за симпатичния негодник, комуто се бях заклел да служа преди години.
— Само придворни и заклинания? — попитах възможно най-невинно. — Богове, но тогава нощите ви трябва да са ужасно скучни.
Тенедос вдигна вежда.
— Надничането в чужди спални е нездравословно, Първи трибун. Първо, може очите ти да кървясат. А и според това, което чух — добави той лукаво, — точно ти едва ли имаш право да съдиш с лицемерно целомъдрие нощните забавления на другите.
Значи беше чул за нас с Амиел. Свих рамене, той ме потупа по рамото и продължи сериозно:
— Като стана дума за двора, разбирам, че според някои дворецът тъне в развала. Че съм окуражавал твърде много негодници и дворцови курви. Но те уверявам, зная какво правя. Хората обичат зрелището и смятам, че е важно да им го дам. Освен това управлявам най-голямата империя и смятам, че луксът трябва да е част от тази империя. Нима трябва да се свиваме като мишки в сиви халати и да живеем в колиби?
— Не. Благородниците и благородничките, тънещи в разкош, са вдъхновение за всички, особено за необлагодетелстваните — продължи той. — Съвсем същото е като тропота на маршируващи ботуши и барабанния тътен. Всеки, чиято кръв не кипва при гледката на войнишки парад, е човек с мъртва душа и трябва да се върне на Колелото.
За щастие, в този момент домин Отман, адютантът на Тенедос, изломоти някакъв въпрос, иначе може би щях да реагирам. Можеше да съм воин, но знаех, че повечето хора слушат тътена на барабана със страх, виждат в ума си леещата се тъмна кръв, бушуващите пожари в мирните доскоро градове, жените, останали без мъже, децата без бащи или майки, всичко онова, което носи проявата на Сайонджи — богът на войната Айса.
Боях се, че моят император е забравил реалността и като верен поклонник на Сайонджи се е влюбил във войната.
Игрите на война приключиха с пълен погром — за Гвардията. Планът беше прост: Гвардейският корпус трябваше да настъпи с три ешелона във фронт и да влезе в съприкосновение с „противника“. Според конвенционалната тактика първият ешелон трябваше да задържи на място врага, докато вторият и третият го затворят в „чувал“ и го унищожат.
Но аз бях замислил друга стратегия, по-пригодна за бързи, подвижни военни действия в огромните открити пространства на Майсир. Първият елемент наистина трябваше да задържи врага прикован, но вторият и третият трябваше да заобиколят полето на битката и да ударят здраво противниковия щаб в тила. Това щеше или да принуди врага да се предаде, или да се престрои в отбранителен кръг, който нашите сили можеха да подминат. Корпусът след авангардните сили можеше да се спре и да разбие отбраната.
Но вместо да устои на място, първият ни ешелон отстъпи. Вторият се заплете в първия, а третият зави настрана, но така и не можа да се върне в заповяданата ос на настъплението.
Двамата с императора стояхме в командната шатра на генерала на корпуса Агуин Гуил и гледахме как губи контрол над петнайсет хиляди души. Остарелите ни карти бяха покрити с неразбираеми за никого знаци. Притичваха бегачи, щабни офицери ревяха команди, а генерал Гуил стоеше сред всичко това, отваряше и затваряше уста — и мълчеше като риба.
Трябваше да изреве за тишина, да излезе за пет минути от шатрата, да подиша дълбоко и да се успокои. След това трябваше да си представи наум бойното поле, да си представи къде са или трябва да са разположени силите му, да се върне вътре и да въведе ред.
Но той просто си стоеше и зяпаше. Исках да му помогна, но знаех, че не бива. Щом генералът искаше да стане пълководец, трябваше да се научи, че няма да съм там да го спасявам, когато нещата излязат извън контрол — нещо, което става неизменно през първите пет минути на битката.
Но императорът не разбра това.
— Тишина! — ревна Тенедос и мълчанието се разпростря като вълна; само един облещен капитан продължи да бърбори още няколко секунди, докато осъзнае, че се чува само неговият глас. — Сега трябва да спасим положението. Повикайте… кой домин командва Първо крило?
— Танагра, сър.
— Добре. Вие! Вестоносецът. Препуснете по пътя, докато не видите бойните флагове на домин Танагра. Кажете му да…