— Заповядах тишина! Конт Аграмонте, не се забърквайте с хората ми, или се пригответе за последствията! Две! Три!
По каменните плочи издрънчаха мечове; мъжете разкопчаха коланите и ги пуснаха на земята.
— Ръцете горе!
— Дамастес… — промълви Маран.
— Заповядах тишина!
Тя замълча.
— Легат, отведете ги в онзи обор. Изведете всички животни и извадете всичко, което може да се използва за оръжие. Поставете охрана на всички врати, после ги заковете.
— Слушам, сър.
— Казах, тези хора са под моите заповеди — извика Праен. — Нямате никакво право да…
— Конт Аграмонте. Аз съм офицер на императора. Тези хора са извършили ужасни престъпления и смятам да ги отведа в най-близкия град, да ги предам на градската стража и да предявя обвинения, както ви бях предупредил.
— Обвинения в какво? В избиване на вредна сган?
— В убийство, сър.
— Не можете да направите това!
— Уверявам ви, че мога и ще го направя. Освен това мога да реша като нищо да предявя обвинения и срещу техния водач.
— Върви по дяволите! Тези храбри мъже са войници и ми помагат да освободя земите ни от предатели! От товиети! Нима не разбирате доброто, което вършат? Или и вие сте от онези с жълтите въжета?
— Легат, този човек явно е много заблуден. Намира се на имот, където няма право да бъде без мое позволение. Вземете двама души и го придружете извън владението ми.
Сегали се поколеба, но после отвърна:
— Слушам, сър.
— Нямате избор, графе — обърнах се към Праен. — Напуснете Иригон доброволно… или вързан на седлото на коня си!
— Кучи син! — изръмжа Праен, но бързо слезе от стълбите и взе юздите на породистия кон от ръцете на войника. Качи се в седлото и изръмжа навъсено: — Не е зле да премислиш решението си, симабюецо. Не знаеш в какво гнездо на оси си пъхаш ръцете!
И пришпори коня си в галоп, без да дочака отговор.
— Легат, помогнете на хората си.
Слязох от коня и влязох вътре, без да поглеждам Маран и Амиел.
Маран ме намери в библиотеката.
— Не мога да повярвам, че го направи. Да се държиш с брат ми… с родния ми брат, като с най-долен престъпник!
— Точно каквото е — помъчих се да запазя спокойствие.
— Смяташ, че си в правото си да правиш каквото си щеш, да пренебрегнеш всички обещания, всички клетви, които си дал! — изръмжа тя.
Това беше върхът.
— Кои клетви, милейди? Нима сте решили, че след като съм се оженил за вас, съм задължен да целувам задника на всеки, който носи името Аграмонте? Или от мен се очаква да си затворя очите за всички престъпления, извършени от този главорез, вашия брат? Клетви? Единствените клетви, които помня да съм дал, са да служа на императора и да бъда ваш верен съпруг.
— Никога не съм престъпвал нито едната, нито другата, не съм и помислял да ги престъпя — продължих. — Ще ви напомня, че девизът на моя род е „Държим на верността“. А вашият кой е? „Правим каквото си щем“? Това ли е, контесо? Това ли наричате вие чест? Пикая на вашата чест и достойнство, ако си мислите, че името Аграмонте с нещо ви дава правото да убивате всеки, когото пожелаете.
— Помниш ли онова бебе, Маран? — възкликнах. — Помниш ли бебето, което загуби ти? Смяташ ли, че майката на онова нещастно дете е имала време го оплаче, преди да бъде посечена от шибания ти брат?
Погледът на Маран бе хладен и твърд.
— Праен те нарече кучи син. И си точно такъв!
Излезе побесняла и затръшна вратата.
Трябваше да отида в кулата ни да си взема дрехи за преобличане. Вратата на спалнята ни беше затворена. Амиел седеше свита отвън на дивана. Очите й бяха зачервени, а лицето — посърнало. Не й казах нищо, нито тя на мен. Взех каквото ми трябваше и се върнах в антрето. Амиел погледна към затворената врата на спалнята, после — към мен и очите й се навлажниха отново. Вратата изщрака зад мен.
На другия ден започна Празникът на житото. Селцето под Иригон се напълни с народ, а шатрите се изпънаха на цяла левга протежение от двете страни на пътя. Всяко село в земите на Аграмонте беше изпратило поне по един представител, имаше и стотина търговци, с подноси или щандове. Първият ден не беше съвсем празник, защото щедрите блюда и танците можеха да започнат едва след като житото е засято. Преди да е засято житото можехме да ядем само безквасен хляб, никакво месо и сурови зеленчуци без сол.