Шибано!
— Има и друга причина да вземем това решение — продължи Скопас. — Възможно е да пожелаем да чуем повече подробности за мъчителните ви изпитания в Пограничните земи, когато се свика Великото събрание, поради което искаме да сте ни подръка.
Замълча. Знаех какво се очаква да направя, но ми беше отвратително. Само че един войник трябва да може да понесе коравото с такава готовност, с каквато и мекото, затова застанах мирно, ударих се с юмрук по гърдите за почест, обърнах се кръгом и излязох със строева стъпка, последван от Йонджи и Карджан.
Тръгнах към квартирата си. Чувствах се, както щеше да се изрази някой от учителите ни в лицея, като говно със захар, най-вече — като говно. Но стражът ме спря на вратата и ми каза, че трябва да изчакам генералния резидент Тенедос.
Чаках близо половин час, докато чародеят най-после се появи, с малко крива усмивка.
— Имаме голям повод да благодарим на Властта на Десетимата — заяви той високо. — Направиха ни голямо благодеяние и сме им в дълг.
След като двамата останахме насаме в покоите му и „безмълвният квадрат“ беше разставен, той понечи да ми обясни, но видя физиономията ми и попита:
— Толкова ли е зле?
Опитах се да измисля някоя подходяща войнишка лъжа, но накрая реших да му кажа истината.
— Няма да е най-доброто, сър. Ще трябва непрекъснато да лъскам месинга, да яздя насам-натам и да държа вратата отворена за дипломати с дебели задници, моля за извинение, сър. Ще мине цяла година, може би повече, докато се уредя да ме преместят в някоя част, където е по-вероятно да вляза в акция. Хиляди адове, дори не знам дали Пиконосците ще се навият да ме приемат отново.
— Легате — каза Тенедос. — Когато казах, че ни направиха голямо благодеяние, не говорех за скритите уши. Много се радвам, че ви слагат на служба тук, в Никиас — по чисто егоистични причини. Искаш ли да се обзаложим? До една година… хайде да кажем до две, ще имат нужда от службата ти, и не за да ми отваряш вратата.
— Какво имате предвид?
— Времето ще отговори на този въпрос. Аз не, защото не мога да кажа точно как ще се усуче бъдещето. Но знам, че този курс не може да продължава много дълго.
В момента трудно можех да изтърпя теориите му как дните на управителите на Нуманция са преброени, но си замълчах. После вроденото ми любопитство се събуди.
— А вие каква награда получихте, сър? Дано да е по-удовлетворителна от моята.
— Определено. Скопас ме похвали до небесата, след което заяви, че мога или да остана на правителствена служба, или да се върна към цивилния живот. Ако избера първото, имаше списък с около осем поста, от които можех да си избера. Прегледах ги набързо и се уверих, че са точно това, което очаквах — места, където ще съм скрит за обществото и толкова нещастен, че скоро да се оттегля. Затова избрах най-лошото — според тях. Поздравете ме, легат. Вече ръководя Магьосническия департамент на Командния лицей.
Академията беше предназначена да обучава избрани домини за най-високите щатове в армията. На офицер, избран за това висше училище, се гарантираше генералски чин още преди да се пенсионира, освен ако не извършеше някаква невъобразима грешка.
— Значи — продължи той — знаех много добре какво е мнението на армията за магията, още преди да ми го кажеш, когато го обсъждахме. Тъй че сега се очаква, след като съм натикан в търбуха на звяра, да бъда смлян и изсран в тъмното, и никой повече да не чуе радикалните ми теории.
— Но точно там ще докажа идеалите си — продължи той. — Ще ги докажа и ще намеря необходимите ми ученици. Ако не мога, какво пък, значи Сайонджи е избрала крехък съд за посланието си. Но се съмнявам. Да. Точно така. Властта на Десетимата горчиво ще съжали за този ден.
Зарадвах се, че поне той е доволен.
Колкото до мен, въпреки уверенията на Тенедос, се оказах заклещен в капана на Никиас.
15.
Градът на светлините
Не исках да си губя повече времето в двореца. Събрах си набързо багажа и се приготвих да се преместя в казармата на Златните шлемове. Тенедос ми каза, че ще се погрижи Йонджи да не се забърка в повече неприятности и ще го вземе на работа при себе си, защото, както ме увери: