— Човек винаги има нужда от услугите на един добър и услужлив убиец в такива неспокойни времена.
— Надявам се — продължи той, — че следващия път, когато служим заедно, времената и обстоятелствата ще са по-добри. Стига да го желаеш.
Помислих малко и се ухилих. Бях си избрал живот на авантюрист, а да се въртиш около един чародей определено го гарантираше. Все още си падах по лудориите, а за година и нещо, колкото бяхме преживели заедно, бях научил доста.
— Чародей — отвърнах официално, — трябва само да ме призовете. Готов съм отново да следвам заповедите ви.
Така положих първата си клетва за вярност към Лайш Тенедос. Беше най-малко церемониалната от всички, но най-важната, стига човек да помни фамилния ни девиз: „Държим на верността“.
Сбогувах се с Тенедос и му обещах да го потърся в лицея веднага щом поема новия си пост.
Попитах пиката Карджан дали иска да остане мой ординарец — знаех, че ми е позволено — или ще се върне при Пиките. Помисли много, накрая изпръхтя и рече:
— Поемам го. Засега. Сър.
Предложиха ни каляска, но нямаше нужда — вързахме малкия ни багаж зад седлата на Лукан и Рабит. Рабит вече бе свикнал с други ездачи освен мен, затова изпръхтя само веднъж, щом Карджан го яхна. Поехме към Златните шлемове.
Десетимата можеше и да са незаинтересовани от положението, но това не си личеше много от начина, по който бяха разположили военните части из Никиас. Главните армейски сили бяха северно от Двореца на Властта, както и щабовете на останалите дивизиони — пазеха господарите си само от пет минути разстояние в галоп. Замислих се колко ли се доверяват Десетимата на поданиците си.
На половин миля западно от нас минаваше един от ръкавите на река Латейн, лъкатушещ през града, а между нас и двореца беше огромният парк на Никиас — Хайдер Парк.
Макар все още да беше зима, времето беше доста приятно, каквото си е по принцип в Никиас, най на север и най-близо до екватора от всички нуманцийски градове, тъй че разходката с конете беше много приятна. Широките алеи, беседките, откритите таверни и изящните лебеди в езерцата радваха очите ни. Мисля, че най-любопитно ми се стори това, че всички хора бяха добре облечени — далечен отглас от онова, което можеше да се види в повечето случаи из града. Зачудих се дали обикновеното гражданство просто не го пускат тук, или е въпрос на някоя от безбройните традиционни порядки на древния град.
Тухлените казармени постройки на Златните шлемове бяха пръснати между малки тревисти хълмчета, покрити с чакъл казармени плацове и изрядно поддържани игрища за рьол. Макар да знаех, че ще намразя това назначение, щом минахме през сводестия вход на казармата, на устните ми се изписа усмивка. Тук изтърпяващо наказанието си отделение разпръсваше под командата на старшата пика тор около дърветата, еднакво варосани на три стъпки над земята; там друг сержант ревеше команди на непохватното отделение, яздещо по плаца; там пък някакъв угрижен офицер бързаше по работата си по една от виещите се каменни пътеки, без да забележи отдаващия му чест пиконосец.
Познато… но и не съвсем, защото си дадох сметка, че по това време на деня районът трябваше да е пълен с упражняващи се в бой войници, спортуващи, слушащи урок на открито или отработващи тактически маневри.
Попитахме къде е щабът и се представих на дивизионния адютант, старши капитан Лардиър. Запитах го кога ще е удобно да се представя на домина на частта.
— Утре, може би — капитанът се прозя. — Домин Леар може да се върне от имението си. А може би не, не знам. На двайсет и шести със сигурност ще е тук, защото има много важен парад в чест на принц Хермонаса. Но не се притеснявайте, капитан а̀ Симабю. Той знае за вас. Всички чухме за идването ви. Между другото, поздравления за повишението ви. Сигурен съм, че сте го заслужили, и се надявам, че боен ветеран като вас няма да се затрудни от порядките при Златните шлемове.
Обърна се и погледна някаква схема на стената.
— Мм. Да. Смятам да ви възложа командването на ескадрон Б, Сребърните кентаври. Легат Нексо командва временно ескадрона, но вие сте с по-висок чин. Може би ще пожелае да служи под вашата команда, въпреки че се съмнявам.
Знаех, че ще се случи така, дори да беше в боен дивизион. Внезапното ми издигане над кой знае колко хиляди млади легати щеше да събуди негодувание не само в сърцата на тези, които съм прескочил, но и на по-старшите от мен. Трябваше да служа добре, за да спечеля одобрението им.
— Ще поговоря с легата — отвърнах. — Кой е ескадронният ми подофицер?