Можеха… баста!
Бяха най-лайняната група войници, които съм имал нещастието да командвам. Дори сега, след толкова години, ми е трудно да говоря за тях като за „моите“, или за „ние“, а само за „тях“. Ако, Айрису да не дава, бяха принудени да се бият с едно отделение от моите прашасали понякога, недохранени понякога, общо взето хърбави Пиконосци, то схватката щеше да се запомни за чест на мъжете от Седемнайсети.
Тези Сребърни кентаври изобщо не знаеха как да се бият с оръжията си, въпреки че правеха с тях великолепни пируети по време на парадите си по улиците на Никиас. Сабите бяха за показ, пиките — за да висят по тях пискюли, а кортиците — за украшение.
Стояха на стража пред правителствените сгради в Никиас, но ако ги нападнеше тълпа, щяха да се разпищят и да се разбягат отчаяни, без да знаят какво да правят.
Колкото до тактическата им подготовка, когато им заповядвах да слязат от конете и да настъпят с извадени саби, използвайки всяко прикритие, все едно че им говорех на кайтски. Това маскировка, разузнаване, засада, куриерска служба, флангова охрана — всички същински задължения на кавалериста в бойни условия — им бяха напълно непознати. Единствената конна атака, която им беше позната, бе по равния, добре поддържан параден плац за одобрението на дипломатите и възторженото гражданство по време на празници.
По същество, нищо лошо им нямаше на тези мъже. Почти всички войници са еднакви; разликата е в командирите им. Същите тези мъже, ако бяха тренирани здраво, щяха да са много по-добри от Пиконосците.
Но дивизионът на Златните шлемове беше точно толкова загнил, колкото и Властта на Десетимата. Домин Леар се интересуваше повече от именията и оризовите си полета, на ден и половина път западно от Никиас, в делтата. Останалите офицери бяха същият сой контета, глупаци и мързеливци, каквито бях виждал и в лицея, на различна възраст, с различни чинове и еднакво занемарили службата си — и при Шлемовете нямаше нито един началник, който да ги върне към реалността.
Чул бях, че в някои надути дивизиони като Шлемовете е забранено да се обсъжда работата, в смисъл войнишката служба, публично. В Шлемовете такава забрана не съществуваше. Не че беше необходимо. Доколкото изобщо се наложеше да си говорим за ежедневните си задължения, щяхме да приличаме на суетни домакини, обсъждащи коя марка лустро е най-подходяща за среброто, или като залагащи на конни състезания, дрънкащи си кой кон може да спечели надбягването.
Единственото изключение беше един доста размъкнат легат, три години по-голям от мен — той като че ли изобщо не се интересуваше от последните клюки за породите расови коне, не пиеше, не играеше комар, а като че ли и по жени не си падаше много. Вместо това се беше заровил в историята, най-вече военната, и в малкото градски издания на прокламации, специализирани във военното дело. Бяха го привлекли с голяма охота и много погрешно в дивизиона на Шлемовете, защото завършил с най-висок успех курса си в лицея. Разбрали, че е спечелил мястото си изключително благодарение на качествата си на открити занятия и в класната стая, едва след като се представил, без да знаят нито колко е немарлив, нито че не го бива в натяганията пред началството.
Казваше се Мерша Петри. Да, същият Петри, като легат си беше същият, какъвто и когато държеше жезъла на трибун скоро след това.
Не мога да твърдя, че станахме приятели — с едно изключение, съмнявам се, че Петри е имал някога това, което обикновените хора наричат „приятелство“. Но дълги вечери прекарвах в разхвърляната му „квартира“, пиехме чай и обсъждахме стари битки, преигравахме ги така, че изходът да е различен, и четяхме всичко, което можеше да се намери за Пограничните земи, за Кальо и даже за Майсир. Част от мен сигурно се отегчаваше до смърт от сухите книги, но това беше необходимо за занаята ми. Компанията на Петри никога не ми омръзваше, въпреки че на останалите им изглеждаше скучен, след като имаше само един интерес — да служи на бога на войната Айса.
Това беше единственото удоволствие, което можех да си намеря в казармата през тези дълги, ужасни месеци с Шлемовете.
В романите тази ситуация е любима. Получава се страхотна история за заспала, мързелива войнишка част и как един храбър и упорит млад офицер отстоява твърдо онова, в чиято правота е убеден, и въпреки околната враждебност изковава бойните качества на малкото си формирование, а след това се доказва, когато тръгват на война и извършва нещо ужасно героично.
Реалността обаче беше такава, че ако се опитах да се държа като въпросния млад офицер, най-вероятно щяха да ми връчат собствената ми глава на сребърния поднос, на който сервират първото следобедно бренди на домина. Не можех да рискувам. Не и след случката с младши капитан Баним Ланът и мача на рьол при Пиконосците.