Ето защо следвах най-старото войнишко правило: „Затваряй си плювалника и служи, кир!“ Няколкото часа, определени за „Времето на командира“, използвах, за да се опитам да набия в главите на хората ми малко тактически знания, но тъй като изобщо не ни се разрешаваше да отработваме тези тактики извън града, нито имаше къде да се учим на техники за бой в градски условия, боя се, че приказките ми само им даваха възможност да изучат добре най-войнишкото умение — да спиш с отворени очи.
Единственото, което можех да направя, бе да изчакам да изтече тази около една година, докато ме забравят, и тогава да се опитам да се прехвърля някъде по границите.
Както и да изуча света извън казармата, извън дивизиона — прелестите на Града на светлините.
Никога не съм се смятал за градски човек, нито може да ми хареса особено една метрополия. Но в град като Никиас човек се влюбва задължително.
Причината за прозвището му е най-забележителната му отлика. Когато Умар създал първите хора и ги пратил долу на земята, преди да се оттегли в мълчание и да остави света да се управлява от Айрису и Сайонджи, те намерили един фучащ огнен стълб, огън от газ, изригваща от скалите. След векове огънят бил по някакъв начин загасен и газта — вкарана в тръби, минаващи първоначално покрай, а после — под улиците на града. След като огънят бил запален отново, всяка къща, от знатното имение до последната съборетина, били и продължават да бъдат осветени, както и самите улици, и това безплатно осветление осигурява също така топлина. В града има повече огньове от всички други градове, но населението смята, че тази цена трябва да се плаща и затова особено тачат Шахрия. Снабдяването с газ никога не е намалявало, никога не е секвало. Съществува дори легенда, че денят, в който спре, ще е краят на Нуманция, ако не и на целия свят.
Не е трудно човек да се замае от числата, свързани с Никиас — столицата на провинция Дара, както и на цяла Нуманция, разположена в източния край на голямата делта на река Латейн, с площ от четиридесет и пет квадратни мили и може би около един милион население, макар да се съмнявам, че и най-смелите преброители са дръзвали някога да влязат в паянтовите съборетини в източната част или злите улици на северните кейове, протягащи се навътре във Великия океан, нито някой е броил хората, които спят по улиците там, където ги хване вечерта, загърнати само в това, което носят на гърба си.
Имаше над петдесет парка, от не по-големи от градски площад и поддържани от живеещите наоколо, до големи пространства като Хайдер, или Шубраците Манко на север, в покрайнините на огромния град. Има поне дванайсет ръкава и кой знае колко притока на река Латейн, които се вият през града. Някои от тях, като главния, който е най-плавателен, са оставени както си са. Други са вкарани в бетонни канали, а някои текат под земята и се използват за оттичане на градската канализация в морето.
Не мога да си представя как би могло на човек да му омръзне в Никиас. Веднъж някой каза, че имало толкова различни ресторанти, че можеш да ядеш цял живот различни ястия и да умреш, преди да си вкусил всички. Бих могъл да добавя цинично, че можеш да умреш от преяждане или, като си спомня как веднъж купих набързо закуска от един уличен продавач и се натрових — от отравяне вместо от старост, но ще приема, че е казал истината.
Никиас си има всичко — от строгите тихи улици, където са градските домове на богаташите, до най-бедните колиби; пазарни зони от кривите улички с най-странните дюкянчета, каквито може да си представи човек, до пазарни площади и огромните покрити тържища, в които ще ти продадат всичко, от игла до ковчег. Но стига толкова — ако искате да научите повече, купете си пътеводител или още по-добре — идете в Никиас и сами ще видите целия му разкош.
Понякога излизах сам, друг път, в желанието си да пообиколя из по-рискованите улици на града, питах Карджан дали желае да ме придружи. Ако не си намереше друго удоволствие, можеше най-малкото да се напие достатъчно, за да не ми се присмиват на въздържателството, а и имаше удивително добър басов глас, който го правеше популярен в кръчмите с менестрели.
Обадих се на чародея Тенедос и той искрено се зарадва, че ме вижда. Стана ми нещо като навик. Ако нямах нощно дежурство в Шлемовете, което ми се случваше само веднъж на три седмици, прескачах до Командирския лицей, само на десет минути път, да видя дали има някакви идеи за вечерта.