Обикновено ме питаше как е минал денят ми, отговорът на което отнемаше няколко досадни секунди, а после ми разказваше за своя ден. Предполагах, че е направил „Безмълвния квадрат“ около кабинета си, защото коментарите му за някои от висшите офицери, на които преподаваше, или за персонала на лицея бяха доста язвителни.
Беше разкарал другите двама учители в Департамента по военна магия, единия по старост, другия по некомпетентност, и ги беше заменил с двама млади, изпълнени с хъс магьосници, които също като него бяха убедени, че магьосничеството трябва да стане третата сила в армията, наред с пехотата и кавалерията.
Отначало бяхме само двамата, но след няколко седмици се събираха и други офицери, студенти, по-млади старши капитани или домини. Към този момент анализът му на учениците естествено приключваше. Освен това те повече се интересуваха от лекциите му в класната стая, придружавани обикновено от илюстрации на пясъчната маса, която си беше инсталирал.
Но в беседите на чародея Тенедос имаше и нещо повече от история, разбрах го чак след известно време. Мисля, че ако не знаех за омразата му към Властта на Десетимата и абсолютната му убеденост, че Нуманция трябва да се управлява от крал, иначе е обречена, може би нямаше да забележа. Лукаво подхвърляше, че онези, които живеят в миналото, ще бъдат удушени от мъртвата му ръка в бъдеще, или, ако някоя битка се беше разиграла по време на Властта на Десетимата, как я е спечелил командирът на терена, а не паникьосаните бърборковци в тила.
Тенедос изграждаше корпус от адепти на философията си. Никакъв признак нямаше, че е потънал в мрак и забрава. Властта на Десетимата беше допуснала голяма грешка, като го бе назначила на този пост, точно както беше предрекъл.
Тъй като всичките му ученици бяха с по-висок чин от моя, бях започнал да се чувствам изключително не на място, докато Тенедос не обяви нов график. Щял да бъде на разположение за допълнителни семинари само два пъти седмично. Другите вечери желаел да запази за себе си.
— Поне една от тях, обещавам ти, ще прекарвам с теб, Дамастес, стига да не ти е омръзнала компанията на един навъсен магьосник. Чувствам, че започвам да се вкисвам в този проклет кабинет. Искам да излизам навън, по улиците, сред хората.
Добре е, че удържа твърдо на този план, защото стана фаворит в лекционните зали. Една особеност на Никиас: хората там предпочитат да влязат в някоя зала и да слушат как някой развива идеите си или още по-добре, да гледат как двама здравеняци се млатят с юмруци като тъпи безмозъчни павиани, вместо да посетят галерия или да слушат концерт.
Странична придобивка от това, че си модният философ, бяха многото жени, които желаеха да си поговорят с него насаме, защото, както се изрази едно прелестно същество, „искам да съм сигурна, че правилно съм разбрала думите ви“. Въпросната особа сигурно бе имала нужда от много подробни обяснения, защото когато видях Тенедос следващия следобед, беше много изтощен и ме помоли да отложим разходката, за да се наспи.
Но това бе може би единственият път, когато го видях уморен. Той имаше неизчерпаеми източници на енергия и никога не се колебаеше.
Когато излизахме вечер, никога не се знаеше предварително къде ще ходим, нито в чия компания ще сме. Понякога беше покана, получена от Тенедос, или, също толкова често — до „Лъва на прохода Сулем“, както ме беше кръстила една прокламация, прозвище, което Йонджи така и не ми позволи да забравя. Възможно беше да вечеряме както в трапезарията на някоя важна особа, така и в някой пристанищен коптор, където предлагат най-добрите стриди в Никиас, или да седим в някоя зала, да слушаме четириструнен квартет и да гледаме голите танцьорки, които подскачат около китариста.
Никиас беше красив град, но не особено весел. Имаше му нещо на този град, нещо не беше наред. Богатите хора не излизаха по улиците без един-двама въоръжени охранители. Населението открито се присмиваше на градската стража, а в по-бедните райони, където хората на закона обикаляха в отделения, нерядко ги замерваха с павета в гърба и бягаха.
Войниците също не уважаваха гражданите, дори ги хулеха и проклинаха, а понякога, стига някой гражданин да бе достатъчно дързък, а войникът — достатъчно пиян, ги събаряха в някоя задънена уличка, ограбваха ги и ги събличаха до голо.
Не че подобни неправди бяха еднопосочни. На всеки ъгъл можеше да се види гръмогласен оратор, който реве пред струпалата се тълпа срамни истории кой от Властта на Десетимата в чие легло е спал, както и люти обвинения срещу цялото управление. Ораторите бяха напълно безвредни, въпреки че броят им беше стряскащ. Но стражите като че ли си набелязваха тези надути перковци като опасни врагове на държавата и ги пребиваха с палките си, за да млъкнат. А и стражите бяха убедени, че щом някой е арестуван, автоматично е виновен, и им съдираха кожите от бой на път за затвора.