Красотата на Никиас беше налице, но изглежда, никой не се грижеше за нея. Улиците стояха непометени, тротоарите бяха затрупани с боклук, а твърде много сгради, обществени, както и частни, имаха нужда от боядисване и освежаване.
Помнех какво ми беше казал Тенедос, докато минавахме през прохода Сулем: „Усещам брожението в Никиас, в Дара. Хората са без водачи, без посока, и го знаят.“
Аз също го усещах това напрежение — все едно, че големият град бе нива, повехнала от сушата, и чакаше един-единствен човек да хвърли горящата факла. И започвах да вярвам, че обикалям улиците точно с този човек.
Но мислите ми твърде рядко поемаха по този мрачен път.
Лайш Тенедос беше великолепна компания. Когато излизахме, често се преобличаше в цивилно облекло, мюфти, защото, казваше: „Магьосническият халат колкото носи предимство, толкова и отблъсква. Бих те посъветвал да последваш примера ми.“
В нарушение на военните правила си купих цивилни дрехи и ги държах в жилището на Тенедос, въпреки че по-често си излизах във военна униформа.
Двамата, придружени понякога от Карджан и Йонджи, се оказвахме в странни ситуации.
Помня…
… плащам няколко петака на един лодкар да ни повози из каналите под града, водата ври и кипи около малката му лодка като в планински бързей, от тухлените арки над главите ни капе, по ъглите съскат плъхове. Йонджи напи лодкаря и едва не се изгубихме завинаги, но все пак намерихме изход.
… Една вечер започна съвсем кротко — с посещение в малка таверна до реката, където бяха отворили за дегустация първата бъчва вино реколта от Варан. Не знам как дегустацията мина в пиячка, пиячката — в къркане, докато накрая не почна един дълъг танц на зигзаг покрай речния бряг, с чародея Тенедос, в цялото му великолепие, ревящ гръмогласно и поркан до козирката, аз след него — пиян колкото да се кискам и да пея, стражите — застанали слисани отстрани и не толкова глупави, че да напердашат с палките си един магьосник само защото е пиян и нарушава реда.
… Бяхме на някаква официална вечеря. Седях до някаква красива, макар и малко хладна жена, с десет години по-възрастна от мен, която ми представиха като маркиза Фенелон. Между блюдата си бяхме разменили две-три думи и дори бях успял да подхвана дребен разговор за това-онова. После тя се обърна към мен и чак тогава видях брошката, която носеше на гърдите си.
Беше златна и представляваше дълго намотано въже.
Времето замръзна и си спомних пещерата и едно друго, истинско жълто копринено въже, увито около врата ми, и убийствената красавица Паликао.
— Какво е това, което носите? — попитах хрипливо, все едно че се карах на някой от войниците си.
Тя се сепна и погледна бижуто си. После вдигна очи към мен, но бързо ги отклони.
— О… купих си го в един магазин. Стори ми се красиво. Дрънкулка.
Знаех, че лъже.
… Организирахме надбягване между файтонджиите в парка Хайдер и обрахме от околните кръчми пътници, докато файтоните се напълнят.
Двамата дремещи стражи писнаха и побягнаха, щом видяха връхлитащия кавалерийски щурм от файтони, пълни с пияни мъже и жени.
Докато извикат подкрепление, бяхме направили два кръга, спечелихме наградата — някаква огромна парцалена кукла — и изчезнахме в нощта.
… Беше късно и се бях изгубил, докато двамата с Лукан се опитвахме да намерим мястото на нощната веселба. Яздех по широките улици в скъпата част на Никиас, между високи зидове от двете им страни. Най-сетне намерих мястото, описано на картичката от слонова кост, и влязох в двора.
Реших с облекчение, че не съм закъснял много, защото дворът все още беше пълен с каляски и коне. Слязох, хвърлих юздите на някакъв лакей и се качих по стъпалата на дома.
Не знаех кой живее тук, но получената плочка от слонова кост със скицата ми обещаваше „незабравима вечер“ и бях решил да поема риска.