Лицето й беше леко закръглено, очите искряха от интелигентност и имаше малки, но чувствени устни. Тя също се усмихваше.
Погледите ни се срещнаха и усмивката изчезна.
— Аз… аз съм контеса Аграмонте и Лаведан — промълви тя леко смутена.
Успях да се скова в стойка „мирно“, протегнах ръка, хванах нейната, вдигнах я и се поклоних.
— Капитан Дамастес а̀ Симабю, контесо.
— Можете да ме наричате Маран.
Пуснах ръката й и отново се вгледах в очите й.
Удавих се в тях за милион години.
16.
Маран
Изражението й изведнъж се промени. Мога да го сравня само с това на паленце, което е направило нещо лошо и очаква да го напердашат с камшика.
— Съжалявам, контесо, тоест, Маран — заговорих бързо. — Не исках да ви зяпам така.
— Не, не — отвърна тя и лицето й отново се успокои. — Просто малко се уплаших, капитане. Рядко приемам войници в салоните си.
— Мога да го разбера — опитах да се пошегувам. — Повечето от нас не знаят къде да поставят сабите си в една учтива компания.
На устните й се появи лукава усмивка и бързо се стопи.
— Това не го чух.
— Не разбирам — отвърнах; преструвах се на невинен.
Тя реши да не отговаря, отведе ме до купата с пунш и ми наля.
— Имате избор. Можете да се включите в публиката и да послушате как бившият граф Комроф обяснява защо всички трябва да се откажем от титлите си, да се преместим в бордеите и да преживяваме на извара, ако има някаква надежда за света…
— Или? — прекъснах я припряно.
— Или да направите големия тур, след като за първи път посещавате дома ми.
— Моля, водете. След като нямам титла и не си падам много по изварата, оставям се във вашите ръце.
Възхищавах се на картини, скулптури, изящни златни инкрустации и изкусна дърворезба на долния етаж, включително и в балната зала. Когато стигнахме до кухнята, Маран само открехна вратата, каза ми какво има вътре и продължихме. Щеше да ми е интересно да видя как се изхранва такова голямо домакинство, но бях доволен да правя каквото тя пожелае, чувствах се приятно само от компанията й.
Докато се качвахме по витото стълбище към втория етаж, попитах:
— Извинете, но тази къща… на съпруга ви ли е?
— Това е брачният ми дар за него. И за мен.
— Нямате ли друга резиденция в града?
— Не знам какво ви е известно за фамилия Аграмонте — каза тя. — Но ние сме земевладелци, най ни радва, когато отворим прозореца и ни замирише на свинска тор и сено. Боя се, че в този род съм за посмешище, тъй като зелените пасища и мученето на крави са ми толкова интересни, колкото да гледам как камъкът става на пясък.
— Колко жалко. Защото аз съм си селско момче, за което едва ли има нещо по-хубаво.
— Може би — промълви тя. — Може би никога не съм гледала на това както трябва. Или… с когото трябва.
Ръката й леко погали китката ми и се отдръпна.
— А сега, на този етаж — продължи тя, подражавайки на дворцов екскурзовод, — имаме едни ужасно интересни стаи като стаята за шиене, в която отказвам да влизам, детската стая, която в момента е празна, библиотеката, ето тук, нея просто обожавам…
Зад двукрилата врата имаше просторно помещение с рафтове от тъмно дърво от пода до тавана, със скъп килим на пода и масивни дъбови мебели. Имаше разпънати карти на света и дори глобус, последната приумица на картографите.
Една от най-интимните ми фантазии е за това как успявам някак да преживея военната си кариера и, още по-невероятно, събирам достатъчно състояние, за да си вдигна голяма къща някъде из провинцията. Макар и да не съм запален читател, все пак не съм варварин, тъй че естествено имението ще включва библиотека. Там ще се събираме с приятелите, ще си говорим за стари кампании и отдавна загинали бойни другари, докато огънят пращи в камината и зимната буря вилнее навън.
Въпреки че книгите не ме привлякоха особено, картите определено ми направиха впечатление, защото мога да седя над една карта с часове и да си представям що за страна и терен е изобразен на нея — едно от малкото ми любими занимания на закрито, освен слушането на музика, е разглеждането на карти.
Замислих се какво ли щеше да е, ако притежавах тази библиотека, и отново изпитах завист към конт Лаведан.
Следващата стая ме възхити още повече — голямо помещение, със завеси и подиум в дъното. Беше музикалната им стая, както ми обясни Маран.